Джан Сийгъл - Децата на Просперо

Уил се огледа без капка ентусиазъм.

— Ферн е права — рече. — За какво ни е къща, която няма да използваме. Мен ако питате — да продаваме.

— Вярно, изглежда малко обезкуражаващо — призна Робин. — Предлагам да пренощуваме в местното хотелче и да се върнем да огледаме на сутринта.

— Не! — отсече Ферн с тон, нетърпящ възражения. — Така и така сме дошли — оставаме. Бихме толкова път, нямам намерение да си тръгна само защото не са разстлали червен килим да ни посрещнат. Нали поръчахме госпожа Уиклоу да ни остави чай, мляко и нещо за хапване. Да намерим кухнята.

Остави фенерчето на масичката в коридора и отвори вратата вляво, напипа ключа за осветлението. Заля ги жълтеникава мъглявина — не мека и уютна, а болезнено морна светлина, сякаш процедена от крушки, които аха-аха ще угаснат. Пред очите им изплува продълговата дневна, пълна с тежки стари мебели с протъркана кадифена тапицерия, на пода се виждаше захабен от времето и мръсотията килим. Насреща им зееше празна камина, през чиято паст се чуваха изтерзаните стонове на вятъра в комина. Единственият друг звук бе тиктакането на древен стенен часовник. В далечния край на стаята имаше ниша, от която надничаше лице. Въпреки здравите си нерви в първия миг Ферн едва сподави вика си. Оказа се злокобна физиономия на Буда — не съзерцателна и ведра, а някак злорадстваща и лукава, широките устни — разделени в нечестива усмивка, клепачите — сгърчени в непонятна насмешка, над ниското чело — чифт къси дебели рога. Една от крушките трепна и Ферн остана с впечатлението, че идолът й намигна.

— Най-обикновена статуя — рече си. — Просто фигурка. — Без да се усети, го беше изрекла на глас.

Уил и Робин оглеждаха другите стаи, но брат й я чу и се върна в дневната.

— Какво има? Каза ли нещо?

— Статуята. В първия момент се стреснах.

Уил мина покрай нея и отиде да погледне отблизо.

— Голяма грозотия — весело изчурулика той. — Обзалагам се, че старият братовчед Нед си я е донесъл от някое пътешествие. Нали моряците все мъкнат разни неща от далечни краища на света. Къщата сигурно е пълна с подобни чудесии. Може да има и нещо ценно.

— Като например пиратско съкровище, а? — включи се Ферн, успокоена от ентусиазма му. — Дублони и златни монети.

— Дублон ми звучи като някаква дреха. — Застанал на няколко крачки от идола, Уил се обърна рязко. — Всъщност не бих казал, че ми допада. Защо ли се хили така?

— Честно да ти кажа, хич не ме интересува — отвърна Ферн.

Робин откри кухнята в задната част на къщата. Подът беше застлан с каменни плочи — студени, но чисти — всичко вътре изглеждаше отдавна изоставено. На масата имаше буркан с кафе, пакетчета захар и чай, както и чиния със сандвичи, увита в прозрачно фолио. Приличаха на самотни реликви от посещение на извънземни. В хладилника имаше мляко. По пътя бяха спрели да хапнат в един пъб, но Уил и Робин веднага се нахвърлиха върху сандвичите: синът — лакомо, бащата — по-скоро механично. Ферн се огледа за чайник, за да направи чай.

— Доста потискаща обстановка, а? — попита Робин, без да спира да дъвче.

— Ето ти го Йоркшир — отвърна дъщеря му.

Къщата беше триетажна, с осем спални, но само една баня, плюс допълнителна тоалетна на долния етаж.

— Типичен викториански дом — обясни Робин. — В онези времена хигиената не е била на особена почит. Хората не са прахосвали пространството за бани и тоалетни.

Казанчето бълбукаше и гъргореше при най-дребния повод; топла вода нямаше. Легнаха си, без да се измият — като във викторианска Англия. Госпожа Уиклоу беше приготвила леглата в три от стаите на първия етаж. Робин си избра спалнята, която гледаше към улицата, децата си разпределиха двете задни. Ферн полежа будна доста дълго време, заслушана в несвойствените звуци на нощното село. Дъждът ромолеше кротко, нямаше улично движение, само веднъж се чу неравномерното боботене на повреден двигател, най-вероятно мотопед, който мина по пътя долу. Чу се и странен мяучещ звук на някакво нощно животно, може би птица, предположи тя. Не че я беше страх, просто неизвестността внасяше в душата й дискомфорт.

Спа на пресекулки, унасяше се на талази, без да е сигурна дали сумтенето, което идваше някъде отдолу под прозореца й, се чува наистина или е внушение, изпълзяло от дълбините на съня й.

Сутринта се събуди към девет и се огледа на дневна светлина. Зад къщата имаше градинка, но лехите бяха засадени нарядко, а тревата по ливадата бе прорасла на туфи. В изобилие бяха само плевелите и бодливите храсти. Зад градината тръгваше устремен към небето висок гол хълм — без никакви дървета и посивял от роса. Тук-там стърчаха покрити с мъх камънаци, сякаш щръкналите кокали на земята. Покрай градината и нагоре по склона се виеше тясна пътечка, която прорязваше пустата местност като сивкава ивица. В горната й част Ферн забеляза самотен голям камък или пън. Имаше странна форма — приличаше на присвит старец, сгушен в пелерината си, за да се предпази от влажното време. Дъждът беше спрял, но по небето се стелеха бледи облаци. Първоначалният й импулс да се разходи по пътечката угасна веднага, щом се сети, че не си е взела подходящи обувки.