Джан Сийгъл - Децата на Просперо

— Никога не бихме отишли на почивка в Англия, татко — подчерта делово Ферн, докато пътуваха на север. — Обикновено лятото наемаме вила в Тоскана, а зимата ходим на ски във Франция или в Швейцария. В Йоркшир не става за ски, пък и не правят хубаво кианти 1 1 Сухо италианско червено вино. — Бел.ред. . Изобщо не е разумно да държим къща, която почти няма да виждаме.

— Ти си маниачка на тема разумно — обади се Уилям от задната седалка. — Жените живеят живота си със списък за покупки в ръка и ако случайно някой им предложи да купят нещо, дето го няма в списъка, дори да е наистина страшна находка, просто го изхвърлят от количката.

— Кой го казва? — попита остро Ферн.

— Господин Колдър. Историкът.

Сестра му поклати глава.

— Издъни се, Уил. Последния път, когато подметна нещо гадно по адрес на жените, го приписа на господина по английски. Не можеш да ме убедиш, че всичките ти преподаватели са женомразци.

— Защо да не са? — невъзмутимо отвърна Уил.

На дванайсет той беше висок колкото сестра си и тънък като вейка. Лицето му излъчваше онази прозирна яснота — като на елф или ангел — която лековерните твърде често вземат за невинност.

Смени темата без каквито и да било извинения или притеснения.

— Щом чичо ти Едуард те е познавал съвсем бегло — обърна се той към баща си, — защо ти е завещал къщата си?

— Защото е нямало на кого другиго да я остави — предположи Робин. — Всъщност той не ми е никакъв чичо, нито пък на вас. Братовчед е на дядо ми. Не знам точно какъв ми се пада. Нещо като прапрабратовчед, да речем.

— Аз предлагам да му викаме просто братовчед — отбеляза Ферн.

— Трябва да е бил на хиляда години — подметна Уил.

— Най-младият в семейството — обясни Робин. — Имал е много сестри. Говори се, че избягал в морето още като малък, в търговския флот. Върнал се вкъщи едва когато измрели всичките му роднини. Не знам дали е вярно. Сестрите му били неомъжени — освен ако не е имало някоя вдовица. Както и да е, мисълта ми е, че са нямали деца. Нед Капъл също не е имал семейство. Сигурно си е поживял доста на млади години и му е писнало от жени. Всичките сестри живеели в тази къща, изпокапали една по една. Тогава братът се върнал и доживял дните си тук. Карал деветдесетака, като се споминал. Сестрите му също били дълголетници. Помня, веднъж им ходихме на гости с баба и дядо — трябва да съм бил на годините на Уил. Бяха останали три-четири от тях: Езми, Диърдри и Айрийн… другите не ги помня как се казваха. На Езми… не, май на Ейтне й викаха Бебчо. Беше поне на седемдесет и пет. Една такава дребничка, със сбръчкано личице, от което се кокореха огромни очи. Същинска маймунка в рокля на цветя. „Изпекла съм ви кейк с ким“, вика. Отврат. Имаше вкус на пясък.

— Какъв е тоя кейк с ким? — попита Уил.

— Нали ти казвам — отвърна Робин, — все едно ядеш пясък.

Пристигнаха в Йоркшир към десет вечерта. Ферн, която обикновено се оправяше безпогрешно с всякакви пътни карти, беше бясна, понеже на два пъти се губиха. Беше май месец, но времето бе доста студено и при всеки опит на Робин да спре чистачките, предното стъкло се покриваше с тънък слой от ситни капчици. Прекосиха река Яроу и като тръгнаха да изкачват баира, в дъжда проблеснаха разпилените светлинки на селото. Всъщност светеха само няколко къщи, доста надалеч една от друга. Прозорците бяха вдълбани дълбоко в зидовете, пердетата — плътно спуснати, не точно враждебни, но някак отстранени, затворени в своя си свят. Като следваха стриктно указанията, дадени им от адвокатите на Нед Капъл, тримата излязоха от селото и продължиха да се катерят в тъмното, докато най-сетне не направиха остър завой под доста сериозен наклон. Шосето явно беше преминало в черен път, защото цялото ауди се тресеше и имаха чувството, че всеки миг ще се разпадне.

Точно пред къщата пътят се разшири и наклонът намаля. Робин отби и изгаси двигателя. През мокрото от дъжда стъкло се видя малко от фасадата — главно високи прозорци, повечето заоблени отгоре, които тъмнееха на фона на сивата стена. Предишната икономка, жена от селото, бе информирана за пристигането им, но никъде не светеше, изобщо по нищо не личеше да ги очакват. В къщата като че ли от години не бе стъпвал човешки крак. Изглеждаше мрачна, негостоприемна, запусната като всичко наоколо, сгушена в пустотата на потъналите в прах стаи.

Ферн извади фенерче и блуждаещият сноп светлина намери входа, над който протягаха дълги пръсти сенките на увивни растения. Мъждивата светлина на фенерчето се плъзна по отдавна загубила полировката си дъбова врата, напукана и обезобразена от природните стихии, но непоклатима като тъмнична порта. Беше й монтирана модерна ключалка, но ключът се превъртя с неохота и вратата се открехна по принуда, като изскърца върху голите дъски. В коридора беше смразяващо студено и цареше почти непрогледен мрак. Ферн дълго търси ключа за осветлението. Лъчът се плъзна по долните стъпала на вита стълба, обиколи загадъчни ниши и смълчани врати, накрая отскочи рязко от дълбините на зацапано огледало. Слабата лампа не подобри положението кой знае колко, само разкри допълнителни подробности като увиснали от тавана отколешни паяжини и олющени стени, които някога явно са били бели.