Джан Сийгъл - Децата на Просперо

Намери брат си долу в кухнята да се жалва от липсата на зърнена закуска, докато водата от старовремския чайник, сложен от баща им на печката, кипеше.

— Татко отиде до селската бакалия — докладва Уил. — Помолих го да ми купи „Фростис“. Обеща да вземе и портокалов сок.

— О, значи има и магазин? — учуди се Ферн и премести чайника встрани от огъня.

— Май да.

Робин се върна след около четирийсет и пет минути с оранжада вместо сок и без „Фростис“.

— Имаше само корнфлейкс и овесени ядки. Не вярвам да ги ядеш. Съжалявам за сока. Свършил бил.

— Да нямат „Фростис“! — заоплаква се Уил.

— Доста се забави — смени темата Ферн.

— Срещнах викария. Симпатяга. Казва се Динсдейл — Гъс Динсдейл. Покани ни на чай. Сигурно е решил, че ще искаме да посетим гроба на Едуард Капъл, да му поднесем почитанията си. Погребан е в местния църковен двор. Както и да е, казах, че ще наминем. И без това няма какво друго да се прави.

— Посещение на гроб и чай при викария — обобщи Уил. — Прекарваме незабравим уикенд.

През останалата част от сутринта изследваха къщата. Ферн намери метла с дълга дръжка за паяжините, както и първобитна прахосмукачка, която боботеше като малко торнадо и засмукваше предимно килимите. Премести идола в дневната на място, където да не привлича вниманието й при всяко отваряне на вратата. Оказа се доста по-тежък, отколкото очакваше — камъкът бе грубо издялан и леденостуден. Докато го местеше, тя потръпна.

Робин остана заинтригуван от картините на първия етаж. Прецени, че няколкото мъгляви пейзажа и портретът на момиченце с букли, стиснало кученце, може и да струват нещо. За разочарование на Уил в сумрачното сводесто мазе нямаше нищо по-обещаващо от етажерка с няколко бутилки отлежало бургундско вино. Настроението му все пак се поразведри, когато намери таван, разположен по дължината на цялата къща, завладян от паяци. Беше пълен с всякакви антики, включително сандък с метален обков, който не бе изключено да е част от пиратско съкровище. Въодушевлението му нарасна, когато се увери, че сандъкът е заключен, а на пръв поглед ключ не се виждаше.

— Търсенето на ключа ще запълни времето ти с безполезни действия — подкачи го Ферн, вдигнала крак на ниска табуретка. Беше стигнала до категоричния извод, че е изключено да намерят нещо интересно в зарития в боклуци таван. Все пак беше минала възрастта на нещотърсачите.

— Според мен мястото е страхотно — обади се баща им. — Кой знае какво може да се намери тук: семейни бижута, изгубени произведения на изкуството… Ей този стол например ми прилича на „Чипъндейл“ 2 2 Стил английски мебели от XVIII в. — Бел.прев. , жалко, че е счупен. Малко е тъмничко. Трябва ни фенерчето на Ферн.

Слязоха в кухнята чак по обяд, точно навреме, за да посрещнат госпожа Уиклоу, която се появи с покрито блюдо. Поздрави ги сдържано, лицето й беше само една идея по-приветливо от каменната физиономия на идола в дневната. Но ястието ухаеше на вкусна мръвка и Ферн заключи, че жената не е толкова дръпната, просто явно не обича нещата да променят обичайния си ход и разни непознати да объркват ритъма на ежедневието й.

— Адвокатите ми казаха, че капитанът бил чичо на дядо ви — обърна се госпожа Уиклоу към Робин по време на обяда.

— Ами, не точно…

— Решихме да го наричаме братовчед — информира я Уил, — макар че на нас с Ферн сигурно ни се пада прапрабратовчед.

— Сигурно ви е мъчно за него — опита се да се включи в разговора Ферн.

— Беше добър човек — увери ги госпожа Уиклоу, — но уморен. Доста годинки навъртя, а това определено не му се нравеше. В последно време не можеше да се движи както преди. Хората все си пожелават дълъг живот, ама аз не съм сигурна, че е голямо предимство. Едва ли е много приятно да надживееш всичките си приятели. Капитанът много се промени, откакто кучето му умря.

— Наистина ли е бил капитан? — попита Уил.

— Ами да. Обиколил е целия свят, плавал е къде ли не. Чудя се как е успял, като винаги е твърдял, че обича сушата. Е, вярно, поне тука сме близо до брега. Обичаше да слиза и да гледа морето, а като се върне — очите му тъжни, тъжни. Лично аз му нямам много вяра, на морето имам предвид. Гледаш го, едно такова синьо и кротко, ама водата си е все студена и крие всякакви опасности.

— Сигурно е донесъл много неща от обиколките си — възползва се от възможността Уил. — Едва ли имате представа къде може да държи ключа от онзи сандък на тавана?

— Може да е навсякъде — вдигна рамене госпожа Уиклоу. — Тая къща е пълна с всякакви вещи. Мене ако питате, повечето са боклуци. Ама той не беше от хората, дето изхвърлят. Ако много ви интересува, ключът ще да е в някое чекмедже в кабинета му или пък в спалнята.