Джан Сийгъл - Децата на Просперо

— Именно. Естествено, всичко това са само хипотези. Но да не забравяме, че е добре обосновано в митологията. В миналото всяка къща в Йоркшир си е имала свой гоблин. Обитателите следели винаги да има оставена паничка с мляко или някаква храна за умилостивяване. В замяна гоблинът се грижел за къщата им, предпазвал я от болести и опасности — такива неща. Доста по-ефикасно от алармена инсталация.

— Може пък да помолим Ферн да остави паничка с мляко и за нашия гоблин — подметна дяволито Робин.

— Не ставай глупав, татко — възмути се тя.

— Не разбирам от духове — рече Уил, — но през нощта дочух странно сумтене. Идваше някъде откъм стената под прозореца ми. И беше доста силно.

Ферн го изгледа, внезапно ококорена.

— Може да е бил язовец — успокои го викарият. — Сумтят така, все едно са настинали. Трябвало е на сутринта да отидеш да провериш за следи. В кабинета си имам книга с прекрасни илюстрации. Ще ти ги покажа.

Когато се върнаха в къщата на Нед Капъл, денят вече преваляше. Плътната облачна покривка се бе разкъсала тук-там и на запад се откриваха огнени ивици небе, докато на изток всичко тънеше в бледосиво, само някоя и друга звездичка потрепваше върху гладката като езеро повърхност. Мотористът, когото Ферн чу предната нощ, избоботи покрай тях по тесния път някак смущаващо близко; ауспухът му дрънчеше, а лицето му бе скрито зад черна каска с непроницаем шлем.

Дейл Хаус се извисяваше пред тях. Непоклатимата й фасада вече изглеждаше не толкова заплашителна, колкото солидна и сигурна — като крепостна стена, която им предлагаше гостоприемството и закрилата си за през нощта. Ферн веднага се оттегли в стаята си и втренчи поглед в залеза: над зъбатия склон се бе спуснал мрак, но пътечката все още се различаваше, виждаше се и онзи голям камък или пън, дето приличаше на седнал старец, вперил зоркия си поглед в къщата. Покрай него прелетя нещо, май птица, крилете й се движеха с неуловима за човешкото око бързина, полетът й бе хаотичен и блуждаещ. След малко изникна още едно такова същество, и още едно. Издаваха пронизителни звуци, които не приличаха на птича песен. „Прилепи!“, рече си Ферн и потръпна, обзета от смесени чувства на страх и въодушевление. С изключение на научнопопулярните филми по телевизията, никога досега не беше виждала живи прилепи. И макар че чувството, което изпита, не можеше да се нарече точно страх, тези твари й се сториха далечни и фантастични, вестители на преминаването й в един друг свят. Претъпканият, сътворен от човешка ръка град, в който бе израснала, започна да се свива в съзнанието й, докато не се превърна в миниатюрно кълбо. Зад него се разкри необятна вселена, осеяна със сипаничави луни, които захождаха зад реещи се хълмове, между хълмовете се отваряха сини бездни, прашни мъглявини се носеха като облаци из пространството, а в далечината се бе ширнало звездно море, чиито трепкащи вълни се плискаха шумно в сребристите брегове на предела на битието. Тя постоя така, втрещена, обзета от паника. Рязко се отърси от натрапилия се в главата й пейзаж и пред погледа й се плъзна хълмистата местност — устремена към високите плата и превзета от хаотично летящи прилепи. Залезът угасна зад облаците и предметите се очертаха по-ясно, облени от мека, ненатрапчива светлина. Ферн присви очи, напрегна взор, съзнанието й казваше, че това, което вижда, е извън всяка логика, че е абсурдно. Самотния камък го нямаше. Пътеката бе пуста, хълмът — гол. За части от секундата — време, достатъчно да се роди мираж — скупченият камък или пън беше изчезнал. Ферн се дръпна от прозореца и с разтуптяно сърце си наложи да излезе бавно от стаята.

Към чая имаха кифлички и кейк. Хапнаха малко и прекараха останалата част от вечерта в разгадаване на книжката с правилата за игра на маджонг, която намериха в кутия на тавана.

— Интересно е, няма спор — подметна колебливо Робин. — Човек е принуден сам да си създава забавления. Гимнастика за ума.

— Трябва да си донесем телевизор — предложи Уил. — И стерео.

— Няма смисъл — възрази Ферн. — Нали ще продаваме. Няма да мине, Уил, не се опитвай да лъжеш. Кинг Конг не съществува.

— Не лъжа, просто си създавам забавления.

Когато решиха да си лягат, изтощени от сложната игра, отдавна минаваше единайсет. Ферн се унесе в неспокоен сън, в който плочки от слонова кост играеха степ върху масата, а изискана ориенталска фигура се превърна в същество с крила на прилеп и полетя из стаята, като се блъскаше в стените и в сенките от лампата.