Джан Сийгъл - Децата на Просперо

— Трябва да я продадем, татко — прекъсна го уверено Ферн. — Не ни трябва такава къща и едва ли ще я използваме много често. А поддръжката й никак няма да е евтина — не си струва заради една камара моряшки антики.

— Разбира се, права си. — Робин се съгласи почти веднага и съвсем искрено. — Просто разсъждавам на глас. Можем да се върнем през лятото, да поогледаме, да поразчистим и тогава да я продадем. Няма закъде да бързаме. Цените продължават да се качват. Най-добре да поизчакаме. Джеймс ще се съгласи с мен. Той ги разбира тия неща.

Ферн стисна по-здраво пътната карта в ръката си.

— Трябва да се върнем — настоя Уил. — Гоблинът ще ни чака.

Ферн не беше сигурна, че брат й се шегува.

Дойде лятната ваканция, а още не бяха намерили време да се върнат в Яроудейл. Робин се виждаше все по-често с Алисън Редмънд, очевидно по повод на литературното им сътрудничество. Но Ферн не намираше причина за излишни притеснения. Макар баща й да вечеряше с Алисън почти всяка седмица, никога не я водеше у дома, а дъщеря му от опит знаеше, че сериозните взаимоотношения неизбежно опират до запознаване с децата. На собствен терен Ферн бе способна да се справи с всякакви вредители: сладката й надменна усмивчица отблъскваше още в зародиш всякакви опити за покровителстване или изблик на топли чувства; напъните за сприятеляване оставаха безплодни пред безукорното й поведение; поривите за включване в домакинската работа биваха разколебавани при сблъсъка с превъзходното й владеене на положението и възхитителната й кухня.

Като по-малка си бе изработила система за предотвратяване на опасността от сближаване чрез влизане в ролята на непресторено наивно момиченце. Когато порасна, усъвършенства до такава степен уменията си да води разговор по време на вечеря, че знаеше точно в кой момент е най-подходящо да подложи крак на опонентката си и да изложи на показ уж най-случайно, нейната претенциозност, надутост, самовлюбеност — дори съответните качества да не бяха ни най-малко присъщи на конкретния субект.

Уил обикновено играеше ролята на апатичен съюзник и не й се месеше. Робин беше от онзи тип мъже — очарователен и безпомощен, които неизменно привличаха властни жени, решени да ги моделират по свой вкус. И по принцип успяваха до момента, в който на него не му просветне. Заподозреше ли, че се случва нещо подобно, той се опълчваше яростно, и Ферн, която го обработваше от години, разбираше, че е спечелила поредната скромна схватка. Всъщност самата тя се надяваше баща й да се ожени, но искаше да е за човек, който ще го накара да се чувства добре, който ще го направлява с нежна ръка и няма да го принуждава да върви в нежелани от него посоки. Почти беше взела решение за Абигейл Маркам — трийсетина и нещо годишна редова служителка в рекламния отдел на компанията, която Робин ръководеше. Беше жена със спокоен и ведър вид и приятно нестандартен вкус към дрехи и социални ангажименти. Но явно под въздействието на Алисън Робин като че позагуби интерес към компанията на Абигейл. Ферн следеше отблизо поведението на баща си и се надяваше приятелството му с Алисън да не надживее деловите им взаимоотношения около подготовката на книгата.

На едно парти в галерията, на което придружаваше баща си, Ферн забеляза, че Алисън го поздравява с усмивка, която й се стори малко по-щедра от обичайното, и регистрира едва доловим блясък в погледа й. Беше облякла някакви прилепнали, мрачни, асиметрични парцалки с неясен цвят в бежово-тъмносивата гама, които се връзваха добре с кестенявата й коса, а несъразмерно големите й устни бяха обилно покрити с тежко тъмно червило, така че изпъкваха неприлично на фона на бялата й кожа. Имаше някакво особено очарование в косия й поглед, в пресилената й усмивка, която сякаш никога не можеше да се прекърши в смях, в пъргавите й пръсти, които подчертаваха всеки неин жест, във вълнообразните движения на плата, увит около тялото й — пластичен и неутрален като вода. И тази странна и безкрайна матова коса, набраздена с по-тъмни жилки, която я обгръщаше като плащ…

Ферн се запита как ли я поддържа, че да израсне толкова дълга — определено прекалено дълга за европейските вкусове — и как се е стигнало до изстискването на жизнените цветове от вълнистата маса. Имаше чувството, че тази коса би могла да служи за невидимо наметало, което да действа безотказно по здрач и да я скрива от бдителни очи, докато тя върши някаква неясна, но при всички случаи нечестива работа.