Джан Сийгъл - Децата на Просперо

В понеделник Робин потегли за Лондон, напълнил колата си с картини, чиято цена едва ли щеше да покрие и частица от оптимистичните му очаквания. Но това не би разколебало надеждите му за останалите боклуци на братовчеда Нед.

Госпожа Уиклоу се съгласи да помага в готвенето и в поддържането на къщата, а жената на Гъс Динсдейл обеща да откара Ферн до Уитби, за да напазарува основни продукти.

Уил се бе заел да почиства фигурата от носа на кораба. Госпожа Уиклоу се оказа права — освен женската фигура в плевнята се мъдреше и доста голяма част от самия кораб.

— Виждаш ли — посочи Уил на сестра си, — тук е изписано името. Като изстържа и тия полипи, би трябвало да успеем да го прочетем. Колко ли е стар този кораб?

— Съмнявам се, че ще се справиш. За такова нещо е нужна професионална ръка — отбеляза Ферн.

— Нещо не виждам професионалисти наоколо. Ясно, ще пипам внимателно. — И той се зае да чегърта с острието на кухненския нож едно особено упорито ракообразно. — Престоял е доста време на дъното на океана. Сигурно е свикнал на доста по-грубо отношение от моето.

— Дай да ти помогна — предложи Ферн, зарязала предпазливостта и привидното си безразличие и внезапно отдадена на порива да се потопи в тайните на миналото.

След около час усърдно стъргане името най-после се появи. Не се виждаше много ясно, но все пак се четеше. Ферн през цялото време имаше чувството, че надписът няма да я изненада. Знаеше го някак инстинктивно, с онази част от мозъка си, която повечето хора смятат за неизползваема и свързана с несъзнаваното и хаотичното. Буквите образуваха две думи: „Морска вещица“. Имаше и нарисувана жена, която въпреки че имаше дълги коси и раздалечени устни, не приличаше на Алисън — гърдите й стърчаха неправдоподобно, лъскавият й корем бе извит като от каучук, а лицето й бе вглъбено като на Дидона.

Гледката не изненада Ферн. Всичко, което се случваше, й бе смътно познато, но дали от бъдещето или от миналото — това не можеше да определи.

— Страхотна е — отрони Уил. — Гърдите й приличат на ядрени бойни глави.

— Много си малък, за да обръщаш внимание на такива неща — надменно отбеляза сестра му.

— Просто завиждаш.

Госпожа Уиклоу си тръгна към пет следобед. Ферн направи по един омлет и вечеряха в кухнята под мощните звуци на последния албум на „Пет Шоп Бойс“, които се изливаха от касетофона на Уил. Дори когато Робин беше в къщата, нямаха навика да вечерят в дневната, където винаги беше по-хладно, а каменният идол се хилеше от ъгъла с вечната си зловеща усмивка — същински миниатюрен Молох 5 5 Бог на злото, почитан в Палестина, Финикия и Картаген, на когото са принасяли в жертва деца. — Бел.прев. . Ферн следеше стриктно вратата винаги да е плътно затворена, въпреки склонността на госпожа Уиклоу да отваря и врати, и прозорци при всяка възможност — да влизал въздух, както обясняваше.

— Има си достатъчно въздух — засече я веднъж Уил, — иначе досега да сме загинали.

Но госпожа Уиклоу смяташе, че въздухът трябва да бъде специално пускан в стаите.

Небето се заоблачи и когато си лягаха, навън нощта бе съвсем непрогледна.

— Трябва да си запалим свещи — предложи Уил, — за да потрепват във въздуха и да хвърлят огромни сенки като паяци по стените.

— Не ми говори за паяци — скастри го Ферн.

За своя изненада, сънят я споходи почти веднага, необезпокояван от кошмари.

Събуди се изведнъж в ранните утринни часове и се намери седнала в леглото, нащрек, с опънати до скъсване нерви. Пердетата бяха дръпнати наполовина, но зад тях се виждаше само ивица изсветляващо черно, което едва се различаваше на по-тъмния кадифен фон на стаята. Не полъхваше никакъв ветрец, цареше абсолютна тишина, не се чуваше боботене на превозни средства дори в далечината — още не можеше да свикне с тези неща. В тишината се усещаше напрежение, сякаш самата нощ бе притаила дъх в очакване да проскърца дъска, да падне карфица, да изкряска предупредително нощна птичка.

Сърцето на Ферн биеше толкова неистово, че цялото й тяло се тресеше. В следващия миг, точно както бе очаквала, се чу сумтенето — болезнено познато и ужасно силно, все едно идваше точно изпод прозореца й. Дрезгавият, хриптящ дъх на създание, което не оставяше следи, на безтелесен ловец, който съществуваше единствено, за да дебне плячката си. Разпозна страх в неохотата си да предприеме нещо — страх, който изпълваше не само нея самата, но се просмукваше във всичко наоколо, за да се превърне в неразделна част от помещението. Усещаше го като физически обект, като предмет.