Джан Сийгъл - Децата на Просперо

— Това е дракон — прошепна нечий глас в ухото й, — не го гледай в очите.

Твърде късно — тя вече потъваше в хипнотичните орбити, зейнали пред нея като алени бездни, замъглени от носещи се на талази мисловни пари. Внезапно пред нея изникна самотен ирис, черен като ада. И тя прекрачи в страната на сънищата, която се оказа тъй претъпкана със случки и приключения, че се събуди изтощена, като напразно се опитваше да проясни мисълта си и да се отърси от преживяното. Имаше чувството, че е сънувала изключително важен сън, но го забрави почти веднага. Останаха само капките дъжд, които трополяха по прозорците като танцуващите плочки от маджонг. Пак заспа и пак се събуди, този път в абсолютна тишина. В следващия миг под прозореца й се чу онова сумтене, гърлено и някак припряно, сякаш животното отвън отчаяно търсеше начин да проникне през дебелия зид.

— Язовец — каза си Ферн, — бих искала да го видя. — Но в същото време усети силна съпротива, сякаш нещо я приковаваше към леглото и тя не можеше да се отърси от съня си.

Следващия път, когато се събуди, беше съмнало.

Топлата вода все пак беше дошла, но нямаше монтиран душ, така че Ферн се окъпа само надве-натри. Когато най-сетне си наложи да погледне през прозореца, камъкът — бе решила да го приеме за камък, след като в околността очевидно нямаше дървета — си беше на мястото, сякаш никъде не бе мърдал. Дори почти успя да убеди себе си, че изчезването му предната нощ се е дължало на игра на светлината.

Уил ровеше нещо из лехите долу, явно се беше вслушал в съвета на Гъс Динсдейл и търсеше следи от язовец. В кухнята Робин се мъчеше да препече филийки за закуска без помощта на тостер. На масата имаше няколко овъглени експоната — безмълвни доказателства за провала му.

Ферн го прати в банята и пое нещата в свои ръце.

Уил се върна от градината, потънал до ушите в пръст, готов за първата филийка.

— Някакъв успех? — попита го тя.

— Моля?

— В проследяването на язовеца.

Той остави филийката си и сбърчи чело.

— Не. Нищо не разбирам. Снощи го чух — същото сумтене, съвсем ясно, точно при лехите. Преди това беше валяло, а Гъс каза, че влажната почва е идеална за отпечатъци. Да, ама нямаше нито един. А съм убеден — чух го. Бях почти задрямал и си помислих да стана и да отида да погледна, но някак си нямах сили или пък не ми се ставаше. Сега ми се ще да бях станал. Може да съм го сънувал.

— Ако ти си го сънувал, значи аз съм сънувала същото — рече Ферн. — И тази нощ, и предишната.

— Може би в къщата има призраци — отрони Уил след кратка пауза.

— Ти вярваш ли в такива неща?

— Ами, господин Бъроус, физикът, твърди, че науката е доказала толкова много невъзможни неща, че би било огромна грешка да изключим свръхестественото само защото още не сме се научили да го разбираме. Един следобед доста говорихме за тези неща. Господин Бъроус каза, че веднъж му се случило нещо, за което нямал никакво обяснение, а Ребека Холис ни разказа за бабината си къща и за една стая, която винаги била студена… и нещо, дето видяла вътре. И тя е като тебе, не си пада по разни врели-некипели, пък и не е от ония, които обичат да се изтъкват. Сигурно изобщо не би заговорила за това, ако не беше най-добрата й приятелка, която буквално я изнуди. — Уил разсеяно отхапа от филийката си и посегна към пакета „Фростис“. — По-скоро съм склонен да приема идеята на Гъс за гоблина — заключи накрая с пълна уста.

— Но сумтенето идва отвън — замислено отрони Ферн. — От някакво същество, което явно напира да влезе вътре.

Уил застина с филията пред устата и се вторачи в сестра си. Тя се поколеба дали да не му разкаже за камъка, но се отказа. Все пак той е едва на дванайсет, а и в онзи сумрак… може би все пак се бе объркала.

— Започват да ми се привиждат разни неща — изстреля внезапно, сякаш ядосана на собствената си доверчивост. — Всичко е от йоркширския пейзаж. Прекалената близост до природата влияе зле на градските хора. Трябва да се върнем към ярките светлини на действителността.

— Светлините са дело на човешка ръка — подчерта Уил. — Електричество и неон. Само звездите са истински. — След малко сбърчи нос: — На какво смърди?

— По дяволите — скочи Ферн. — Сега пък аз изгорих филийките.

След като вечеряха в местния пъб, където навъсени и невъзпитани селяци им хвърляха коси погледи, а тежкият йоркширски диалект се оказа почти непреодолима езикова бариера, запалиха колата и отпрашиха за Лондон.

— Любопитна къща — отбеляза Робин, докато пътуваха. — Трябва пак да дойдем някой път. Има интересни неща. Ти не видя носа на кораба, нали, Ферн? Да беше дошла. Фигурата наистина е доста впечатляваща. Следващия път…