Джан Сийгъл - Децата на Просперо

„Глупости, сгълча сама себе си Ферн, какво ми става? Напоследък ми се привиждат твърде много призраци. Все пак се намирам в галерия в Уест Енд, тук е пълно с хора, които се наливат с евтино шампанско и бръщолевят глупости за упадъка на образа. Няма никакви призраци.“

Пътьом хвърли поглед на една от бутилките шампанско. Доста по-късно разбра на какво е трябвало да обърне внимание — на очевидното, а не интуицията: шампанското изобщо не беше евтино. Тя посещаваше, а понякога и помагаше в организирането на подобни партита от четиринайсетгодишна и знаеше прекрасно, че нормален човек не би прахосал качествено пиене за тълпата.

— Какво ще кажеш за картините тази вечер, Фернанда? — Гласът отстрани я свари неподготвена. За втори път.

— Трудничко е да ги огледа човек както трябва с толкова много народ наоколо — отвърна тя след малко, като вътрешно вече беше нащрек. Изобщо не бе обърнала внимание на картините.

— Разбира се — отвърна с лекота Хавиер Холт. — Проблемът с личния поглед е, че изобщо не е личен, пък и нищо не можеш да видиш.

Лицето му прилича на маска, рече си тя — перфектна марка от безшевен метал с топазени очи и коса от кована стомана. Вниманието й си намери друг обект. Алисън Редмънд поне беше жива опасност, докато Хавиер Холт изглеждаше мъртъв — учтиво и безукорно мъртъв. Искрата, която му даваше живот, можеше да идва откъде ли не, контролирана от натискането на бутони или завъртането на лостове.

— И въпреки това ми се виждаш доста съсредоточена — продължи той. — Щом като не гледаш картините, какво привлича вниманието ти?

— Хората — хладно отвърна Ферн. — Подборът ви е доста любопитен.

Той се усмихна механично.

— Кого по-точно имаш предвид? — Очевидно знаеше кой е обектът на вниманието й.

— Алисън — отвърна Ферн с привидна откритост, в която се долавяше нотка на предизвикателство.

— Естествено. Баща ти май й обръща доста внимание. Необикновена жена.

— Движи се като вода, лъкатуши като поток. Измамни ярки отражения, подмолни течения, опасни водовъртежчета. Може да е съвсем плитка, но може да е и доста дълбока. За баща ми е прекомерно необикновена.

— Убеден съм, че тя го съзнава — отвърна Хавиер с едва доловима насмешка.

Ферн не беше толкова убедена.

Когато тръгнаха за Йоркшир, изпита облекчение. Двете й най-близки приятелки вече бяха заминали на почивка и макар че Лондон щеше да й липсва, в града беше достатъчно горещо, за да се поддаде на изкушението да прекара известно време сред природата. През част от седмицата Робин щеше да се връща на работа, но дългите уикенди в Дейл Хаус и ровенето из вехториите на Нед Капъл щеше да ги отдалечи от ежедневието и да насочи мислите им в друга посока. Баща им явно очакваше деня на заминаването с нетърпение — като ученик ваканцията си и дори с повече ентусиазъм от Уил.

Когато видя Яроудейл за втори път, Ферн установи, че й е още по-трудно да анализира усещанията си: не усети някаква категорична радост, по-скоро чувство на признателност, все едно моделът на живота й се бе наместил, сякаш се бе завърнала у дома след период на небрежно и непредвидено лутане. Мрачната фасада на къщата като че някак се поотпусна; пустите прозорци разпознаха присъствието й.

Тя се качи в стаята си и с колебание, граничещо със страх, огледа склона за чудатия камък. Беше си там, на мястото. Безмълвен наблюдател, който не напуска поста си, независимо от сезона и времето, неподвижен като скала. Но той наистина е скала, напомни си Ферн и с боязън установи, че вече не изпитва страх. Изобщо не се е местил. Въобразила съм си.

Спа непробудно, без да я притесняват птичи гласове или язовци. На сутринта, насърчени от лекия ветрец и ясното слънце, тримата решиха да се разходят надолу към крайбрежието. Яроудейл се намираше в периферията на високите плата между Скарбъро и Уитби. Местността бе прорязана от дълбоки дерета, които се спускаха към скалистия, блъскан от бурите бряг на Северно море. Този ден обаче морето бе синьо и спокойно, вълните кротко се плискаха в плажа и се разтапяха в пелени от пяна.

Тръгнаха по широката плажна ивица. Замаяни от мириса на море, свалиха обувките си, за да пошляпат по ръба на вълните.

— Водата е ледена — установи Ферн.

— Трябва да внимаваме с плуването — додаде Робин. — Госпожа Уиклоу явно е права — теченията тук са коварни.

Хора се виждаха само тук-там, плажната ивица бе изненадващо чиста. Гладните чайки напразно кръстосваха в небето отгоре и надаваха пронизителни крясъци, сиротни и неутешими като океанските дълбини. Ферн разпозна в тях зов към един непознат свят, към живот, различен от всичко, което си бе представяла за себе си. Живот, в който съзнанието и опитът й щяха да надхвърлят всяко човешко въображение.