Джан Сийгъл - Децата на Просперо

— Коя е стаята на капитана? — продължи да настоява Уил.

— Тая, дето сега е на господин Капъл — отвърна госпожата.

Преди да сервира пая, направи кратка изследователска обиколка с цел оправяне на леглата.

— Хм… наричайте ме Робин — намеси се баща им. — Господин Капъл… звучи доста официално.

— Ами тогава ще ви казвам „господин Робин“.

— Според мен може да не са само боклуци — отбеляза господин Робин, отказал се от по-нататъшни опити да стопи дистанцията в отношенията им. — Има няколко сносни картини, макар че сигурно са семейни реликви.

— Нямам нищо против картините — рече госпожа Уиклоу. — Ама оня варварски идол в дневната хич не ми е по сърце. Изглежда един такъв зловещ… Казах го и на капитана, направо в лицето му го рекох. Не е християнски, викам. Отвърна, че бил забавен. Все казваше, че по света хората имат различни богове. Аз лично не бих се кланяла точно на такъв бог. Никой почтен човек не би го правил.

— И на мене не ми харесва особено — подкрепи я Ферн.

— А и оная жена… — продължи госпожа Уиклоу с недомлъвки. — Според капитана била издялана от цяло дърво. Боядисана е като истинска и всичко й се вижда като в неделния вестник. Била корабокруширала, викаше капитанът, още по времето, когато корабите ги правели с жени отпред на носа, та да сгряват сърцата на моряците. Ама на мене не ми се вижда много почтена и мила. Държеше я в плевнята заедно с голямо парче от самия кораб.

— Още не сме стигнали до плевнята — рече Уил и подкани баща си с поглед, сякаш усетил у себе си внезапен интерес към корабните носове.

— Ще отидем да огледаме и там — успокои го Робин. — Човешка фигура на носа на кораб. Звучи любопитно. — Погледът му беше блеснал също като на сина му.

Ферн остана в кухнята, въпреки че предложението й да помогне с миенето на съдовете бе категорично отхвърлено.

— Странна работа, това, дето попита брат ти — отрони госпожа Уиклоу. — Имаше една жена от Гисбъро, малко преди капитанът да се спомине. Занимавала се с антикварни работи. Всичките са мошеници, така разправят хората. Та значи, натискаше капитана да й продава разни неща. Той я прати да си върви по пътя. Както и да е, разтребвах дневната, като слязоха долу, та ги чух какво си приказват. Жената искаше някакви ключове.

По-късно следобед се отбиха до църковния двор, където Нед Капъл бе положен на завет край сухия зид. На гроба му бе поникнала гъста мека трева, досущ като пухена завивка. Мястото беше спокойно, вдълбано в планинския склон, по земята пърхаха цветчета глог — като пролетен сняг. „Домът е морякът, домът от морето“ 3 3 Стих от стихотворение на А. Е. Хаусман — популярен английски поет от края на XIX, началото на XX век. — Бел.прев. , цитира Ферн и за миг най-неочаквано почувства, че и тя се е прибрала у дома — тук, в мрачната Дейл Хаус, насред безлюдната пустош.

— Тук има ли призраци? — попита тя викария по време на чая.

— Странен въпрос — отбеляза баща й. — Не знаех, че вярваш в призраци.

— Не вярвам. Просто… когато пристигнахме, къщата ми се стори някак… е, не точно враждебна… по-скоро резервирана, един вид мрачна и навъсена. Сякаш нямаше желание да ни пусне вътре или може би изпитваше известни опасения. Дори мисля, че си представих… — Сети се, че не се слави като човек с богато въображение и млъкна.

— По принцип не съм специалист по призраците — отговори на въпроса й преподобният Динсдейл. Оказа се по-млад, отколкото Ферн очакваше, може би наближаваше четирийсетте, имаше приветливо мършаво лице и дълъг врат с изразителна и чевръста адамова ябълка. — Не вярвам, че духът е способен да обикаля едни и същи места векове наред, само защото съответният човек е бил убит там или пък е станало нещо също толкова отвратително. Лично за мен това е по-скоро достатъчно основателна причина кракът ми да не стъпи там. От друга страна, определено има къщи с характерна физиономия и атмосфера. Често съм се питал дали споменът попива в самите сгради — понякога като че ли е достатъчно ярък, за да пресъздаде древна картина, звук, миризма дори, които да са доловими за човешките сетива. Може би на подобни места се заселват домашни гоблини — изродената форма на нещо, което някога е имало връзка с човешкия род и което копнее за компанията на живо същество, въпреки че в същото време изпитва ненавист, понеже дълбоко в себе си помни какво е да си човек.

— Един вид genius loci 4 4 Дух закрилник на дадено място (лат.). — Бел.прев. — изказа се компетентно Уил, чието настроение рязко се бе повишило, след като жената на викария извади от килера пакет „Фростис“.