Джоузеф Дилейни - Чиракът на прогонващия духове

Седяхме на малка тревиста могилка отстрани край пътя. Слънцето беше залязло и светлината започваше да помръква.

- Алис, лъжеш ли понякога? - попитах.

- Всеки лъже понякога - отвърна тя. - Няма да е човешко, ако не го правим. Но в повечето случаи казвам истината.

- Ами онази нощ, когато бях затворен в ямата? Когато те попитах за онези кексчета. Ти каза, че в къщата на Лизи не е имало друго дете. Това вярно ли беше?

- Не видях дете.

- Първото, което изчезна, не беше повече от бебе. Не може да се е запиляло нанякъде самичко. Сигурна ли си?

Алис кимна, а после наведе глава, забивайки поглед в тревата.

- Предполагам, че може да са го отвлекли вълци - казах. - Така мислеха момчетата от селото.

- Лизи каза, че е видяла вълци по тези места. Може и това да е станало - съгласи се Алис.

- Тогава какво ще кажеш за кексчетата, Алис? Какво имаше в тях?

- Най-вече лой и късчета свинско месо. И хлебни трохи.

- Ами кръвта, тогава? Животинската кръв нямаше да е достатъчно добра за Майка Молкин. Не и когато тя се нуждаеше от достатъчно сили, за да огъне решетките над ямата. Така че откъде дойде кръвта, Алис -кръвта, използвана в кексчетата?

Алис заплака. Търпеливо я изчаках да се успокои, после зададох въпроса отново.

- Е, откъде дойде тя?

- Лизи каза, че съм още дете - рече Алис. - Бяха използвали кръвта ми много пъти. Така че още един нямаше да е от особено значение. Не боли чак толкова. Не и когато свикнеш. А и във всеки случай как можех да спра Лизи?

С тези думи Алис нави ръкава си и ми показа ръката си над лакътя. Все още беше достатъчно светло, за да видя белезите. А те бяха много -някои стари, други - относително нови. Най-пресният от всички още не беше зараснал както трябва. Още сълзеше.

- Има и още. Още много. Но не мога да ти ги покажа всичките - каза Алис.

Не знаех какво да кажа, затова просто си замълчах. Но скоро реших и потеглихме в тъмнината, отдалечавайки се от Чипъндън.

Мислех да заведа Алис право в Стомин, където живееше леля й. Не можех да понеса мисълта тя да свърши в яма в градината на Прогонващия духове. Това е твърде ужасно - и помнех една друга яма. Помнех как Алис ми помогна да се измъкна от ямата на Тъск точно преди Костеливата Лизи да дойде да събере костите ми. Но най-вече това, което Алис току-що ми беше казала, най-сетне ме накара да размисля. Някога тя е била една от невинните, но се оказала жертва...

Изкачихме Парлик Пайк, после се придвижихме на север и се качихме на Блайндхърст Фел, винаги придържайки се към високия терен.

Харесваше ми идеята да отидем в Стомин. Намираше се близо до крайбрежието, а аз никога преди не бях виждал морето, освен от върховете на възвишенията. Маршрутът, който избрах, щеше доста да ни отклони от пътя, но ми допадаше да изследвам околността и ми харесваше да съм там горе - близо до слънцето. Във всеки случай Алис явно изобщо не възразяваше.

Пътуването - хубаво, и компанията на Алис - приятна... и за първи път наистина започнахме да разговаряме. Тя ме научи на много неща. Знаеше имената на повече звезди от мен и наистина я биваше да хваща зайци.

Колкото до растенията, Алис имаше познания за неща, които Прогонващия духове дори не беше споменавал досега, като например старото биле или беладоната, както и мандрагората. Не вярвах на всичко, което казваше, но въпреки това го записах, защото тя го бе научила от Лизи, и смятах, че е полезно да науча в какво вярва една вещица. Алис наистина умееше добре да различава гъбите от отровните им двойници, някои от които бяха толкова опасни, че една хапка можеше да накара сърцето ти да спре или да те докара до безумие. Носех със себе си тефтера и под заглавието „Ботаника“ добавих още три страници с полезни сведения.

Една нощ, когато бяхме на по-малко от един ден път пеша от Сто-мин, се настанихме в едно горско сечище. Току-що бяхме опекли два заека върху жаравата от огъня, докато месото започна почти да се топи в устите ни. След вечерята Алис направи нещо наистина странно. Когато се обърна с лице към мен, се пресегна и хвана ръката ми.

Дълго седяхме там по този начин. Тя се бе загледала в жаравата на огъня, а аз гледах нагоре към звездите. Не исках да се отскубвам от нея, но бях много объркан. Лявата ми ръка държеше нейната и се почувствах виновен. Чувствах се, сякаш се държа за ръка с тъмните сили, и знаех, че на Прогонващия духове не би му харесало.

Нямаше как да избягам от истината. Някой ден Алис щеше да стане магьосница. Именно тогава осъзнах, че мама имаше право. Това нямаше нищо общо с пророкуването. Виждаше се в очите на Алис. Тя винаги щеше да е някъде по средата, нито изцяло добра, нито напълно лоша. Но нима това не важи за всички ни? Никой от нас не е съвършен.