Джоузеф Дилейни - Чиракът на прогонващия духове

Алис ми се нахвърли, с лице, изпълнено с ярост, и си помислих, че ей сега ще усетя някоя остра обувка. Вместо това тя стисна ръката ми над лакътя толкова силно, че пръстите й направо се впиха дълбоко в плътта.

- Стани по-твърд, иначе няма да оцелееш! - изсъска тя в лицето ми. - Няма да е достатъчно само да направиш каквото казва Стария Грегъри. Ще умреш като другите!

Тя пусна ръката ми и аз погледнах надолу към нея и видях мънистени капчици кръв там, където ноктите й се бяха врязали в мен.

- Вещиците трябва да се изгарят - каза Алис и гневът в гласа й намаля, - за да е сигурно, че няма да се върнат. Няма полза да ги заравяш в земята. Това просто забавя нещата. Стария Грегъри знае това, но е твърде мекушав, за да си служи с изгаряне. Сега е твърде късно...

Майка Молкин изчезваше зад стената на обора в сенките, все още смалявайки се с всяка стъпка, с черното наметало, влачещо се по земята зад нея.

Именно тогава осъзнах, че вещицата беше допуснала голяма грешка. Беше тръгнала по грешен път, право през най-голямата кочина. Вече беше достатъчно дребна да се вмъкне под най-ниската дървена летва.

Прасетата бяха имали много лош ден. Пет от тях бяха заклани и това беше много шумна, мръсна работа, която вероятно ги беше изплашила здравата. Така че не бяха особено доволни, най-меко казано, и вероятно не беше най-подходящият момент за влизане в кочината им. А големите космати прасета са готови да ядат всичко, абсолютно всичко. Скоро беше ред на Майка Молкин да запищи и това продължи дълго време.

- Това може да е също толкова успешно, колкото изгарянето - каза Алис, когато звукът най-сетне заглъхна. Видях облекчението върху лицето й. Аз чувствах същото. И двамата се радвахме, че всичко бе свършило. Бях уморен, затова просто свих рамене, без да съм сигурен какво да мисля, но вече гледах назад към Ели и това, което видях, не ми хареса.

Ели беше уплашена и бе обзета от ужас. Гледаше ни, сякаш не можеше да повярва какво се беше случило и какво бяхме направили. Сякаш ме беше видяла истински за пръв път. Сякаш внезапно бе осъзнала какво съм.

Аз също разбрах нещо. За първи път почувствах наистина какво е да съм чирак на Прогонващия духове. Бях виждал хора да минават от другата страна на пътя, за да не минат близо до нас. Бях ги виждал как потръпват или се кръстят само защото бяхме минали през селото им, но не го бях приемал лично. Смятах, че тази тяхна реакция е насочена към Прогонващия духове, а не към мен.

Но не можех да пренебрегна това или да го изтикам настрани в ума си. То се случваше пряко на мен и ставаше в собствения ми дом.

Внезапно се почувствах по-самотен от когато и да било преди.

Но не всичко се разви зле. В крайна сметка Джак не беше мъртъв. Не ми се щеше да задавам твърде много въпроси, защото това просто разстройваше всички, но изглеждаше, че в един миг Зурлата се канел да започне да стърже корема на петото прасе заедно с Джак, а в следващия внезапно беше обезумял и го беше нападнал.

Кръвта по лицето на Джак беше само свинска. Той бе повален в безсъзнание с парче дърво. После Зурлата влязъл в къщата и грабнал бебето. Искал да го използва като примамка да се доближи, за да може да ме намушка с ножа си.

Разбира се, начинът, по който го разказвам сега, не е съвсем правилен. В действителност не Зурлата правеше тези ужасни неща. Той беше обсебен и Майка Молкин просто използваше тялото му. След час-два Зурлата се съвзе и се прибра у дома, озадачен и притиснал много наранения си корем. Изглежда, не помнеше нищо за случилото се, а никой от нас не пожела да го посвети.

Никой не спа много тази нощ. След като разпали огъня, Ели остана долу в кухнята цяла нощ и не изпускаше бебето от поглед. Джак си легна с главоболие, но непрекъснато се будеше и трябваше да търчи навън да повръща в двора.

Около час преди зазоряване мама се прибра у дома. И тя не изглеждаше много щастлива. Сякаш нещо се беше объркало.

Вдигнах торбата й да я внеса в къщата.

- Добре ли си, мамо? - попитах. - Изглеждащ уморена.

- Не ме мисли мен, синко. Какво е станало тук? Усещам, че нещо не е наред, само като ти гледам лицето.

- Дълга история - рекох. - По-добре първо да влезем вътре.

Когато влязохме в кухнята, Ели беше толкова радостна да види мама,

че заплака и това накара и бебето да се разплаче. Тогава слезе Джак и всички се опитаха да разкажат историята на мама едновременно, но след няколко секунди аз се отказах, защото Джак поде една от гневните си тиради.