Джоузеф Дилейни - Чиракът на прогонващия духове

Разполагах със солта и желязото, но не бях сигурен дали ще е достатъчно. Най-доброто нещо щеше да е една сребърна верига. Дори някоя къса щеше да е по-добра от нищо. Когато бях малък, веднъж дочух мама и татко да говорят за някаква нейна сребърна верижка. Никога не бях я виждал да носи такава, но тя трябваше все още да е някъде в къщата -може би в склада точно под таванското помещение, който мама винаги държеше заключен.

Но спалнята им не беше заключена. Обикновено никога не бих влязъл в стаята им без позволение, но сега бях отчаян. Претърсих кутията за бижута на мама. В нея имаше брошки и пръстени, но не и сребърна верижка. Претърсих цялата стая. Чувствах се много виновен да тършувам из чекмеджетата, но въпреки това го направих. Мислех си, че може да има ключ за склада, но не го намерих.

Докато търсех, чух големите ботуши на Джак да се качват по стълбите. Стоях неподвижно, едва осмелявайки се да дишам, но той просто се приближи до спалнята си за миг-два и отново слезе право долу. След това завърших търсенето си, но не намерих нищо, така че слязох долу да нагледам всички още веднъж.

Този ден въздухът бе неподвижен и спокоен, но когато минах край обора, се беше надигнал ветрец. Слънцето започваше да се спуска под хоризонта, осветявайки всичко в топло, червено сияние и обещавайки прекрасно време за следващия ден. Сега в предната част на обора от големи куки висяха надолу с главите три мъртви прасета. Бяха розови и прясно остъргани - от последното още капеше кръв в една кофа, - а Зурлата беше на колене, борейки се с четвъртото, което му създаваше доста проблеми - трудно беше да се каже кой от тях грухтеше по-силно.

Джак, с подгизнала от кръв предна част на ризата, ме изгледа гневно, докато минавах, но аз само се усмихнах и кимнах. Те тепърва се залавяха с предстоящата работа и все още имаше много за вършене, така че щяха още да са заети с нея много след като слънцето залезеше. Засега обаче нямаше и най-малка следа от замайване, нито дори намек за обсебване.

След по-малко от час се стъмни. Джак и Зурлата още работеха на светлината на огъня, която очертаваше потрепващите им сенки през двора.

Ужасът започна, докато отивах към навеса в дъното на обора да взема един чувал с картофи от запасите...

Чух писък. Беше писък, изпълнен с ужас. Писък на жена, изправена пред най-ужасното нещо, което може да й се случи.

Пуснах чувала с картофи и тичешком заобиколих до предния край на обора. Там внезапно спрях, почти неспособен да повярвам на онова, което виждах.

Ели стоеше на двайсетина крачки от мен, протегнала двете си ръце и пищеше ли, пищеше, сякаш я изтезаваха. В краката й лежеше Джак, с кръв по цялото лице. Помислих си, че Ели пищи заради Джак - но не, беше заради Зурлата.

Той стоеше с лице към мен, сякаш ме беше чакал да се появя. В лявата ръка държеше любимия си остър нож - дългия, с който винаги прерязваше гърлата на прасетата. Замръзнах ужасен, защото разбрах какво бях доловил в писъка на Ели.

Дясната му ръка беше обвита около бебето й.

Ботушите на Зурлата бяха плътно покрити със свинска кръв и тя още капеше по тях от престилката му. Той приближи ножа към бебето.

- Ела тук, момче - провикна се в моята посока. - Ела при мен. - После се разсмя.

Устата му се отваряше и затваряше, докато говореше, но това, което излизаше от нея, не беше неговият глас. Беше този на Майка Молкин. Ни-то пък това бе обичайният му дълбок, излизащ сякаш от корема му смях. Беше кискане на вещица.

Бавно направих една крачка към него. После още една. Исках да се приближа до него. Исках да спася бебето на Ели. Опитах се да вървя по-бързо. Но не можех. Усещах краката си натежали като олово. Сякаш сънувах кошмар, в който отчаяно се опитвах да бягам. Краката ми се движеха, сякаш не бяха мои.

Внезапно осъзнах нещо, от което ме изби студена пот. Отивах към Зурлата не само защото исках. А защото Майка Молкин ме бе призовала. Тя ме теглеше към него с бързината, с която искаше, теглеше ме към чакащия му нож. Не отивах на помощ. Просто отивах да умра. Бях подвластен на някаква магия. Магия за принуждаване.

Бях почувствал нещо подобно долу край реката, но лявата ми ръка се беше задействала точно навреме, за да събори Майка Молкин в реката. Сега крайниците ми бяха така безсилни, както и умът ми.

Идвах по-близо до Зурлата. Все по-близо и по-близо до вдигнатия му в очакване нож. Очите му бяха очите на Майка Молкин, а лицето му бе ужасяващо издуто. Сякаш вещицата вътре разкривяваше формата на тялото му, издувайки бузите почти до пръсване, изцъкляйки очите така, че бяха готови да изскочат от орбитите, карайки веждите да надвиснат напред като неравни надвиснали зъбери; под тях в средата на облещените, изпъкнали очи пламтеше огън, който хвърляше червено, злокобно сияние пред тях.