Джоузеф Дилейни - Чиракът на прогонващия духове

- Но ти какво мислиш, мамо? - попитах. - Какво каза на господин Грегъри за Алис? Алис вещица ли е? Кажи ми поне това.

- Не - каза мама бавно, като претегляше внимателно думите си. - Не е вещица, но един ден ще стане. Родена е със сърце на вещица и няма голям избор, освен да тръгне по този път.

- Тогава мястото й е в ямата в Чипъндън - казах тъжно, свеждайки глава.

- Помни уроците си - каза мама строго. - Спомни си какво те е учил господарят ти. Има повече от един вид вещици.

- „Добронамерените“ - казах. - Имаш предвид, че Алис може да се окаже добра магьосница, която помага на другите?

- Би могла. А може би не. Знаеш ли какво мисля наистина? Може и да не искаш да чуеш това.

- Искам - рекох.

- В крайна сметка Алис може да не се окаже нито добра, нито лоша. Може да се окаже нещо по средата. Това ще превърне познанството с нея много опасно. Това момиче може да се окаже проклятието на живота ти, истински бич, да отрови всичко, което правиш. Или може да се окаже най-добрият и силен приятел, когото някога би имал. Някой, който ще промени напълно живота ти. Просто не знам в каква посока ще се развият нещата. Не мога да го видя, колкото и упорито да се опитвам.

- И бездруго, как можеш да го видиш, мамо? - попитах. - Господин Грегъри каза, че не вярва в пророкуването. Каза, че бъдещето не е определено веднъж завинаги.

Мама сложи длан на рамото ми и леко ме стисна, за да ми вдъхне увереност.

- Пред всички ни стои някакъв избор - каза тя. - Но може би едно от най-важните решения, които ще вземеш, ще се отнася до Алис. Сега си лягай и се наспи добре тази нощ, ако можеш. Вземи решение утре, когато слънцето изгрее.

Едно нещо, което не попитах мама, беше как бе успяла да накара привиденията на Хълма на палача да замлъкнат. Тук пак се намесиха инстинктите ми. Просто знаех, че това беше нещо, за което не искаше да говори. В едно семейство има неща, за които не се пита. Знаеш, че ще ти ги кажат, когато настъпи подходящият момент.

Тръгнахме скоро след разсъмване - сърцето ми направо се свличаше в ботушите.

Ели ме последва до портата. Спрях там, но махнах на Алис да продължава и тя тръгна бавно нагоре по хълма, полюшвайки бедра, без нито веднъж да погледне назад.

- Трябва да ти кажа нещо, Том - рече Ели. - Боли ме да го направя, но трябва да го кажа.

От гласа й се досетих, че ще е нещо лошо. Кимнах нещастно и си наложих да я погледна в очите. Бях потресен, като видях, че са пълни със сълзи.

- Все още си добре дошъл тук, Том - каза Ели, като отметна косата от челото си и се опита да се усмихне. - Това не се е променило. Но наистина трябва да мислим за детето си. Така че ще си добре дошъл тук, но не и след мрак. Разбираш ли, точно това правеше Джак толкова избухлив напоследък. Не ми се искаше да ти казвам точно колко силни са чувствата му, но сега трябва да го направя. Изобщо не му харесва работата, която вършиш. Никак. Тръпки го побиват от нея. И се страхува за бебето.

Уплашени сме, нали разбираш. Страхуваме се, че ако някога замръкнеш тук, може да привлечеш нещо друго. Може да донесеш със себе си неприятности, които не искаме да се стоварят върху семейството ни. Идвай ни на гости денем, Том. Идвай да ни виждаш, когато слънцето свети и птиците пеят.

После Ели ме прегърна и това влоши положението още повече. Знаех, че нещо беше застанало между нас и че нещата са се променили завинаги. Доплака ми се, но някак се възпрях. Не знам как успях. В гърлото ми бе заседнала голяма буца и не можех да говоря.

Проследих как Ели се връща във фермата и насочих вниманието си обратно към решението, което трябваше да взема.

Какво да правя по въпроса с Алис?

Бях се събудил... сигурен, че мой дълг е да я отведа обратно с мен в Чипъндън. За мен това бе правилната постъпка. Безопасната постъпка. Струваше ми се, че е мой дълг. Когато дадох кексчетата на Майка Мол-кин, допуснах добросърдечието да ме надвие. И вижте докъде ме докара това. Така че вероятно беше най-добре да се справя с Алис сега, преди да е твърде късно. Както каза Прогонващия духове, човек трябва да мисли за невинните, които може да пострадат в бъдеще.

В първия ден от пътуването не разговаряхме много. Само й казах, че се връщаме в Чипъндън да видим Прогонващия духове. Но Алис не знаеше какво ще й се случи, затова не се оплака. После на втория ден, докато се приближавахме към селото и почти бяхме стигнали до по-ниските склонове на възвишенията, на не повече от около миля от къщата на Прогонващия духове, разказах й онова, което държах затворено у себе си; онова, което ме тревожеше още откакто бях разбрал точно какво съдържаха кексчетата.