Дж. Уорд - Кралят

Изведнъж множеството поде напев на Древния език:

– Да живее кралят…

– Всъщност не.

С тези две думи Рот сякаш изключи звука на целия свят.

Бет се намръщи и погледна през рамо, заедно с всички наоколо, към последния чистокръвен вампир на планетата.

Рот се прокашля и повдигна тъмните си очила, за да потърка основата на носа си.

– Снощи отмених монархията.

Мъртвешка тишина.

– Какво…? – попита Бет.

– Каза ми, че не искаш да бъдеш причината да се откажа от престола. И не беше. В крайна сметка изборът беше мой. Рано или късно, някой друг ще реши да си опита късмета с мен… а следователно – и с вас. А ако умра? Синът ми ще трябва да се бори, за да запази нещо, което не бива да зависи от кръвта във вените. А от заслугите.

Бет вдигна ръце към лицето си.

– Господи…

– Така че вече сме демокрация. Сакстън ми помогна да го узаконя. Много скоро ще имаме избори. Говорих с Абалон – той ще координира всичко. По дяволите, той вече има добър набор от кандидати. О, а най-хубавото? Глимерата остава без работа. Закрих Съвета. Много ви здраве, копелета.

– Толкова се радвам, че се пенсионирах – обади се Рив. – Наистина.

Рот погледна към Бет.

– Така е най-добре за нас. За Малкия Рот. И кой знае… може би един ден той ще реши да се кандидатира. Но това ще бъде негов личен избор. Не товар… и никой, от никое съсловие на никое общество, няма да може да му каже, че жената, която си е избрал, не е достойна. Никога.

При тези думи Рот бръкна в джоба на черния войнишки панталон, с който беше обут, и извади шепа… стружки?

Не, късчета пергамент.

И докато ги посипваше по пода, добави:

– А, освен това скъсах онази фалшива прокламация за развод. Човешката церемония е напълно законна. Ала във вените на сина ни тече два вида кръв и искам и двете традиции да имат значение.

Бет отвори уста, за да каже нещо. Но в крайна сметка единственото, което можа да направи, бе да обвие ръце около силното тяло на своя съпруг и да се притисне в него.

Естествено, в целия тренировъчен център нямаше сухо око.

Ала така ставаше, когато един обикновен смъртен… стореше нещо, достойно за супергерой.

Мина сигурно цял месец, преди Рот най-сетне да разбере за какво точно се отнасяше видението на Ви. Лицето в небесата, бъдещето в ръцете му…

Малкия Рот растеше като по учебник – спеше през деня, събуждаше се нощем… което беше съвършено. Бет се беше възстановила напълно от цезаровото сечение, хранеше се добре и бе най-прекрасната майка на планетата.

На това му се казваше да ти идва отвътре. Беше невероятна… и толкова щастлива, толкова невероятно щастлива.

Действителността да имат син бе дори по-прекрасна, отколкото мечтата.

А Малкия Рот се справяше със задълженията си като герой. Хапване, акане, спане, акане, хапване. Много рядко се сърдеше или плачеше и нямаше нищо против по време на храненията да си го предават около масата, та всички в къщата да могат да го погушкат.

Дори кучето и котаракът го харесваха. Той спеше в креватче в покоите на Първото семейство и очевидно и Джордж, и Бу мислеха за себе си като за стражеви пост. Когато не помагаше на Рот да се оправя наоколо, ретривърът неизменно беше с детето, легнал пред креватчето. А когато Джордж изпълняваше задълженията си при другия си господар, тогава на пост заставаше котаракът.

Така че, да, беше една блажено нормална юнска нощ, когато Бет оповести, че отива да потича след Първото хранене, а Рот реши да заведе Малкия Рот, кучето и котарака на разходка из първия етаж. На детето това винаги му харесваше и както обикновено, в мига, в който тръгнаха, то започна да извива главичка насам-натам, сякаш оглеждаше недвижимото имущество.

Бяха в библиотеката и тъкмо минаваха покрай френските прозорци, когато Малкия Рот изписка и се протегна, сякаш нещо беше привлякло вниманието му.

– Какво има, здравеняко?

Рот намести сина си (господи, обожаваше тази дума – син) и се зачуди.

– Луната ли гледаш? Най-вероятно е така… да, мисля, че е така.

Отвори вратата и си пое дълбоко дъх. Лятото бързо настъпваше, нощта бе топла като вода за вана и докато Малкия Рот протягаше ръчички нагоре, таткото си помисли – да, гледаше светещото кълбо в небесата.

Или пък… лицето.

С чувството, че реалността се слива по някакъв особен, магически начин, Рот завъртя сина си с личицето напред и го повдигна нагоре.

Високо, високо нагоре.

Държеше бъдещето… в ръцете си.