Дж. Уорд - Кралят

– От майка ми. Каза ми го в съня ми.

По някаква причина при тези думи Бет се разплака; лицето на съпруга ѝ се замъгли и тя изведнъж осъзна пълното си безсилие по възможно най-ужасния начин. Не я беше грижа за нищо друго, освен за бебето, а ето че по никакъв начин не можеше да повлияе на случващото се. Нейното тяло и детето ѝ щяха да решат изхода.

Умът, волята, душата ѝ? Всичките ѝ мечти и желания, надежди и приумици?

Изобщо нямаха думата в това, което ставаше.

Лицето на доктор Джейн отново изникна пред очите ѝ.

– …ет? Бет? Чуваш ли ме?

Бет вдигна ръка, за да отметне кичур коса от лицето си, и осъзна, че са ѝ сложили маншет за кръвно налягане и венозна система. А върху лицето ѝ нямаше коса. А сълзи.

– Бет, ултразвукът не показва това, което се надявах да видя. Пулсът на бебето отслабва, а ти все още кървиш обилно. Ще трябва да го извадим, окей? Сигурна съм, че имаш отлепване на плацентата и двамата сте в опасност.

Единственото, което Бет бе в състояние да стори, бе да погледне към Рот.

– Какво да правим?

С глас толкова пресеклив, че думите едва се разбираха, той отговори:

– Нека оперира заедно с Мани, окей?

– Добре.

Доктор Джейн пак се появи пред нея.

– Ще трябва да те приспим… не искам да ти слагам епидурална инжекция, защото нямаме време.

– Добре. – А после се обърна към Рот: – Обичам те. О, господи… бебето…

Единственото, с което Рот разполагаше, бяха миризмите в стаята. Антисептици. Кръв – тя го ужасяваше. Страх – от неговата Бет и онези, които я бяха наобиколили. Спокойна, трезва мисъл откъм доктор Джейн, Мани и Елена.

Можеше само да се надява, че именно тази последна миризма ще ги спаси.

Изведнъж се появи нещо ново. Стипчиво.

А после нещо до него изскърца, сякаш някой беше придърпал стол. След което една тежка ръка го натисна надолу, за да седне, и улови десницата му толкова силно, че едва не му смаза костите.

Джон Матю.

– Здрасти, мой човек – каза Рот, осъзнал внезапно, че времето сякаш бе спряло. – Здравей… мой човек.

В крайна сметка единственото, което Рот можеше да стори, бе да стисне ръката на брат си също толкова силно… И двамата останаха така, един до друг, вкаменени, докато край тях се чуваха медицински термини, отекваше металически звън, долавяше се съскане на машини.

Гласът на доктор Джейн бе така спокоен. Също като отговорите на Мани.

Те бяха пълна противоположност на ситуацията – колкото по-страшно ставаше всичко, толкова по-съсредоточени и овладени бяха те.

– Окей, държа го…

– Чакай, да не би вече да се случва? – обади се Рот.

Единственият отговор, който получи, бе изсвирването до него.

А после… първото проплакване на новороденото.

– Жив ли е? – попита Рот като пълен идиот.

Ново изсвирване.

А след това той напълно забрави за сина си.

– Бет? Ами Бет?

Никой не отговори.

– Бет? – изкрещя той. – Джон, какво става, по дяволите?

Въздухът тегнеше от мирис на кръв. Плътен. Толкова плътен.

Не можеше да диша. Не мислеше. Дори не беше жив.

– Бет – прошепна той в мрака.

Мина цяла вечност, преди доктор Джейн да се приближи. По близостта и посоката на гласа ѝ разбра, че е коленичила пред него.

– Рот, имаме проблем. Бебето е добре, Елена го преглежда. Но Бет продължава да кърви, дори и след като затворих матката ѝ след цезаровото сечение. Кърви прекалено обилно и няма никакви признаци на съсирване. Най-сигурното решение е да направим хистеректомия. Знаеш ли какво представлява това?

Говореше му така, сякаш беше глупав… и добре, че го правеше.

– Не. – Въпреки че беше чувал думата. По дяволите, в този момент трябваше да му обясняват и най-простичките неща.

– Налага се да извадя матката ѝ. Не го ли направя, тя ще умре, Рот. Това означава, че повече няма да може да има деца…

– Не ме е грижа за нищо друго, освен за нея. Каквото трябва да направите – направете го. Веднага.

– Окей. Да действаме, Мани.

– Къде е синът ми! – извика Рот изведнъж. – Дайте ми сина ми!

Не мина дори миг, преди някой да сложи мъничко вързопче в ръцете му. Толкова лек. Прекалено лек, за да е жив… и все пак синът му бе топъл и дишаше. Изпълнен с живот.

Рот искаше да го прегърне, защото неговата шелан бе в това дете. Във всяка молекула от живото му телце, тя бе с него… и това означаваше, че докато притиска бебето до гърдите си… притиска своята Бет.

– Какво става? – прошепна, без да очаква отговор.

Остави сълзите си да падат на воля. Навярно мокреха личицето на сина му.