Дж. Уорд - Кралят

Опита да си представи появата на белия свят на собственото си дете, ала просто не бе в състояние да го направи. Защото представляваше поредица от събития, прекалено емоционални, за да може да ги обмисли трезво.

Ала имаше нещо, което внезапно му стана кристално ясно.

Просто не бе сигурен как го приема.

Докато размишляваше над нещата, в ума му се надигнаха спомени от последните два-три месеца. Разкази и проблеми, дарове – дадени и получени. След всички усилия, които му беше коствало да изпълнява кралските си задължения, за него бе същинско откровение, че всъщност може да му е приятно да го прави.

И даже битките не му липсваха.

Та нали имаше толкова много други предизвикателства, които трябваше да посрещне и да преодолее. Защото битките невинаги се водят на бойното поле и понякога враговете не са въоръжени с обикновени оръжия. Понякога враговете сме самите ние.

Рот най-сетне разбираше защо престолът даваше толкова много на баща му. Разбираше го, и още как.

И странно как едно нещо като че ли свързваше всичките му поданици – любовта към семейството им. Техните партньори, техните родители, техните деца; това като че ли беше на първо място.

Винаги.

Семейството на първо място.

Следващото поколение… на първо място.

Мислите му се върнаха назад към нощта, в която родителите му бяха убити. Единственото, което бяха направили, преди вратата да бъде изкъртена, бе да го скрият. Направили бяха всичко възможно да го спасят… и не ставаше дума за бъдещето на престола. Не, последните им думи, преди да го заключат в скривалището, изобщо не бяха за това.

„Обичам те.“

Когато времето им бе изтекло, това бе единственото, което искаха да му кажат.

Не: „Бъди добър крал“. Не: „Последвай примера ми“. Не: „Накарай ме да се гордея с теб или…“.

„Обичам те.“

Това бе свързващата нишка, дори през вододела на смъртта и времето.

И когато си представяше появата на сина си на този свят, Рот бе адски сигурен, че едно от първите неща, които щеше да му каже, бе: „Обичам те“.

– Рот?

Гласът на Сакстън го накара да подскочи и той се обърна.

– Да? Извинявай, бях се отнесъл.

– Приключих с канцеларската работа от миналата и тази нощ.

Рот отново се обърна към прозорците, които не можеше да види.

– Бързо си се справил.

– Всъщност вече е три часът сутринта. Седиш тук близо пет часа.

– О.

И все пак не помръдна.

– Повечето от братята си тръгнаха отдавна. Фриц все още е тук. Чисти на горния етаж.

– О.

– Ако не се нуждаеш от нещо…

– Всъщност има едно – чу се да казва той.

– Разбира се. С какво мога да помогна?

– Трябва да направя нещо за сина ми.

– Завещание?

Докато обмисляше идеята си в подробности, Рот изпита мъничко страх. Господи, не беше ли логично да си помислиш, че преломните моменти в живота би трябвало да идват с крайпътен знак, който да ти каже в коя посока да поемеш и да те предупреди да намалиш скоростта!

Но разбира се, неговата шелан беше бременна много преди да навлезе в периода си на нужда.

Така че животът винаги правеше каквото си поиска.

– Да. Нещо такова.

Рот удържа на думата, която беше дал на своята шелан, и наистина се върна призори.

Докато яздеше бавно към дома, той бе толкова изтощен, че едва се държеше в седлото. Но разбира се, имаше и друга причина да напредва бавно.

Макар да бе излязъл сам, не се връщаше по същия начин.

Сега по земята зад него и коня му се влачеха шест мъртви тела и още две бяха прикрепени за задната част на седлото. Труповете на земята бяха завързани с въжета около глезените, другите два се задържаха към коня с кукички и мрежа.

От останалите му жертви не беше останало достатъчно, за да ги вземе със себе си.

Не усещаше никаква друга миризма, освен кръвта, която бе пролял.

Не чуваше никакъв друг звук, освен приглушеното шумолене на телата по пръстта на пътя.

Не знаеше нищо друго, освен това, че до един ги беше убил с голи ръце.

Гористата долчинка, през която яздеше, бе последното, което му оставаше да прекоси, преди да стигне до замъка… И ето, в мига, в който излезе измежду дърветата, той се издигна пред него в цялата си грозота.

Не се радваше на онова, което бе сторил. За разлика от котката в плевнята, мишките, които той бе убил, не му бяха доставили удоволствие.

Но докато си мислеше за нероденото си дете, Рот знаеше, че бе направил света по-сигурно място за него. А когато си спомнеше обичната си шелан, както и смъртта на собствения си баща, прекрасно си даваше сметка, че онова, което бе така нетипично за характера му, се бе оказало повече от необходимо.