Дж. Уорд - Кралят

Всеки от тях би дал живота си за нея и за детето в утробата ѝ.

При тази мисъл Рот запримигва учестено.

Докато Рот държеше своята жена в прегръдките си, а ръката му описваше кръгове върху твърдия ѝ корем, мислите му се върнаха към онова, което се бе случило точно преди залез-слънце. След като той се беше преборил със страха си от секса, нещата между тях отново бяха станали такива, каквито бяха в началото на връзката им.

Както можеше и да се очаква, с всички бушуващи хормони.

Сега, когато бременността ѝ бе толкова напреднала, тя трябваше да е отгоре и той нямаше нищо против. Обожаваше да взема в шепи наедрелите ѝ гърди и да усеща как сърцевината ѝ го поема по нов начин заради промените, настъпили в тялото ѝ.

Всъщност дали нямаше да имат време за…

– Здрасти, Ейб.

– Как сме, Аб!

– Какво става, Албакор?

Естествено, Ласитър беше този, който отказваше да научи правилното име.

Докато Абалон отвръщаше на поздравите със заекване, бе трудно да не се усмихнеш. Все още не беше свикнал съвсем с братята, но те бяха свикнали напълно с него. Също като Рот.

– Господарю, господарке, добър вечер.

– Абалон, как е дъщеря ти? – попита Бет.

– Да, Ейб, как мина срещата снощи?

Тишина, в която и муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Братството беше взело под крилото си Абалон и единствената му дъщеря и горко на онзи вампир, който я изведеше на среща и се отнесеше лошо с нея.

– Е, не вярвам, че ще разцъфне в истинска любов. Но я върна вкъщи цели трийсет минути преди вечерния час.

– Добре. – Рот кимна. – Това означава, че няма да му строшим краката. Е, как е програмата за тази нощ?

– Пълна – докладва аристократът. – На първата двойка, която ще приемем, току-що им се роди внук и искат да попитат дали могат да доведат майката и малкото. Само че дъщеря им не е омъжена за бащата и се притесняват, че това може да ви засегне.

– Ни най-малко.

Тонът на Абалон си остана спокоен.

– Ала те държат да поискат разрешение и да го уредят лично с вас.

– Добре. Става. Кога ще видя детето?

Абалон се засмя.

– Утре вечер?

– Ще бъда тук. А след това?

– Всъщност един мой братовчед. Моли за разрешение…

Докато Абалон разясняваше ситуацията и връзките в семейс­твото, Рот за пореден път беше възхитен от него. Ейб беше толкова ненатрапчив и почтителен, никога не престъпваше границата, но въпреки това всяка вечер му осигуряваше истински извор от знания и състрадание.

Беше невероятно впечатляващо.

И докато седеше и слушаше всички тези предисловия, Рот изведнъж почувства, че би могъл да прави това завинаги. Наистина.

Особено със своята шелан до себе си, кучето в краката си и братята наоколо.

* * *

С огромен ужас и ръка върху порасналия си корем, Ана гледаше как мъжът ѝ се приготвя за нощта, която му предстои.

На треперливата светлина от свещите и огъня в камината всичко у него беше различно. Беше забелязала настъпването на промяната през последните месеци, ала тази вечер всичко, което досега бе смътно, едва забележимо, загатнато, сякаш се бе сляло в едно, кулминацията най-сетне беше настъпила.

Тялото му беше различно – по-кораво, с по-ясно очертани мускули. По-едро.

И изражението му не беше същото. Най-малкото не и сега, когато това ново настроение беше легнало на плещите му.

Сякаш почувствал очите ѝ върху себе си, той погледна към нея.

– Колко дълго няма да те има? – попита Ана. – И не ме лъжи. Знам с каква цел излизаш.

Той се извърна към дъбовата маса, върху която се бяха появили дрехи, каквито Ана не бе виждала преди, донесени от Братството. Всичко беше черно.

– Ще се върна призори.

Гласът му беше по-нисък от обикновено, по-студен от обикновено. А после Ана осъзна, че той препасва кожена лента през гърдите си. Досущ като онези, които братята носеха.

– Ще се биеш ли? – прошепна тя със свито гърло.

Отговори ѝ едва след като беше втъкнал две черни ками с дръжките надолу над сърцето си:

– Ще се върна призори.

– Ще ги убиеш, нали?

– Наистина ли искаш да ти отговоря на този въпрос?

– Да.

Рот, нейният хелрен, нейната любов, бащата на нероденото ѝ дете, се приближи до тоалетката, където тя седеше. Когато коленичи пред нея, Ана почувства облекчение, защото по този начин той ѝ се струваше почти познат. Особено когато се взря в очите ѝ.

– Ще направя онова, което трябва да бъде направено – заяви той.

Ана докосна лицето му, проследявайки чертите му, докато мислите ѝ се върнаха към всички онези утрини, в които се бе прибирал окървавен и куцащ, подут и схванат. Ала напос­ледък, въпреки че все така се срещаше с братята, той не се връщаше ранен.