Дж. Уорд - Кралят

Значи, би трябвало да се досети, че е време.

– Пази се! – примоли се тя. – Нуждаем се от теб.

– Ще се върна при теб. Винаги.

С тези думи той я целуна по челото и напусна покоите им. Преди вратата да се затвори, Ана видя, че братята се бяха подредили от двете страни на каменния коридор, стиснали факли в ръце.

Поклониха се на хелрена ѝ, когато той излезе.

Сам…

Ана отпусна лице в ръцете си. Единственото, което можеше да стори… бе да се моли.

Докато Рот приемаше първите си посетители, Бет се измъкна в кухнята и си напълни купичка с пресни ягоди.

Човече, през последните месеци беше свикнала да я глезят – облага, на която Бела я бе посъветвала да се наслаждава, но с която ѝ бе отнело известно време да привикне: всички бяха толкова мили – братята и техните шелани, прислугата, Джон Матю, сенките. Беше невероятно.

Също като бременността.

Като по чудо, тя протичаше досущ като обикновена човешка бременност. Вече беше в осмия месец и се чувстваше страхотно – имаше предостатъчно сили, глезените ѝ не бяха подути, нямаше стрии, а бебето правеше обиколки под ребрата ѝ всеки път когато тя ядеше. Особено ако хапваше нещо сладко.

Все неща, за които изобщо не се беше подготвила. Нещастия? О, да, беше ги прекарала всичките през главата си. След първоначалния шок в лекарския кабинет тя, естествено, бе погледнала в интернет и се бе наплашила до смърт, четейки за всичко, което би могло да се обърка. Единственото хубаво бе, че вече бе преминала през несигурното първо тримесечие, когато се случваха повечето помятания… макар че, за съжаление, периодът ѝ на нужда бе неизвестна величина в уравнението и ѝ беше отнело цял месец, за да се успокои в това отношение.

И все пак тревогата почти бе изчезнала сега, когато навлизаше в последната четириседмична обиколка. Е, да, самото раждане нямаше да е лесно и не, тя нямаше намерение да стиска зъби и да откаже всякакви лекарства. А всеки път щом почувстваше, че става по-неспокойна от обикновено, си напомняше, че безброй жени бяха преживели съвсем същото преди нея.

Онова, което планът за раждането ѝ предвиждаше, бе през следващите четири седмици Ай Ем и Трез да са на разположение, готови да реагират незабавно. Доктор Сам беше обещала да бъде свободна, независимо от часа на денонощието… ангажимент, зад който Бет подозираше, че стои един от умствените трикове на Ай Ем.

Той беше направил доста от тях, много дискретно, разбира се.

Благодарение на което бяха успели да запазят истината за расата ѝ в тайна.

Бет се надяваше, че като при много жени, раждането ще започ­не през нощта, така че Рот да може да присъства на поне част от него. Ала и двамата се бяха съгласили – въпреки че това щеше да го убие – нейната безопасност и тази на детето бяха на първо място.

Което означаваше, че се налага да отиде при доктор Сам…

– Плодовете харесват ли ви, господарке? – попита Фриц.

Бет погледна през кухнята на баща си и кимна.

– Съвършени са.

Икономът грейна, сякаш беше спечелил от тотото, а тя довърши ягодите и му позволи да вземе празната чиния.

След това се отправи обратно към трапезарията, като внимаваше да не вдига шум, докато отива към мекия стол.

Рот се беше настанил в любимото си кресло, онова отдясно, зад което се намираше бюрото на Сакстън. Срещу него седеше мъж с ръце върху коленете, превити рамене и сивкаво лице. Дрехите му бяха простички, на китката си носеше обикновен часовник с кожена каишка.

Рот се приведе напред и му протегна ръка.

– Какво се случи?

Мъжът се поклащаше напред-назад в стола.

– Тя…

Той погледна към нея и пребледня още повече.

Бет застина и сложи ръка върху корема си.

Господи.

– Говори с мен – настоя Рот тихо.

– Тя…

Мъжът зашептя толкова тихо, че не се чу нищо повече.

Ала Рот очевидно чу всяка дума. И докато гледаше как пръстите на съпруга ѝ се свиват, а мускулите на ръцете му се издуват, Бет разбра за какво става въпрос.

Смърт. При раждане.

Отдавна знаеше, че вампирската раса страда на родилното ложе, както го наричаха, ала доскоро нямаше истинска представа точно колко големи са загубите им. Ала откакто бяха започнали да се срещат с обикновените граждани, редовно се плашеше до смърт.

Толкова много загинали. Майки и деца.

Също като собствената ѝ майка.

Трагедия, с която медицината изглеждаше неспособна да се справи. Хавърс имаше клиника, оборудвана с най-съвременни технологии, и въпреки това продължаваха да се случват нещастия. Очевидно – непрекъснато.