Дж. Уорд - Кралят

– Рот? – повика го Бет с тихичко гласче.

– Какво искате да кажете, че не можете…

– Рот.

И тогава той млъкна… и разбра, че майка му е била права. Обърна глава към жена си и попита с ужас:

– Какво?

– Кървя.

* * *

Дефиницията на „ужас“ се променя, когато не става дума единствено за теб. И най-вече, когато си бременна в трийсет и шестата седмица, да усетиш как между краката ти се разлива влага… и то не защото водите ти току-що са изтекли.

В първия миг Бет помисли, че е изгубила контрол над пикочния си мехур, но когато отмести одеялата настрани и се дръпна, видя нещо върху чаршафите.

Никога досега не бе виждала толкова ярка кръв.

А болката в кръста ѝ изведнъж стана убийствена.

– Какво става? – попита Рот.

– Кървя – повтори тя.

От този миг нататък нещата се развиха с мълниеносна скорост. Беше почти сякаш се намираше на задната седалка на препускаща кола – всичко прелиташе покрай нея прекалено бързо, за да го види: Рот крещеше в телефона, ново обаждане, доктор Джейн и Ви, дотичали на пожар. А после още по-бързо, движеха се, движеха се, движеха се, всички около нея хвърчаха, докато тя се чувстваше странно неподвижна и утихнала.

Когато я прехвърлиха върху носилката на колелца, тя погледна към леглото и потрепери при вида на яркото петно. Беше огромно, сякаш някой бе излял няколко литра боя под нея.

– Бебето добре ли е? – промълви тя, докато постепенно я завладяваше нещо като шок. – Той… Рот добре ли е?

Всички около нея ѝ предлагаха съчувствие, но не и истински отговори.

Ала Рот, големият Рот, беше неотлъчно до нея, държеше ръката ѝ, ориентирайки се по ръба на носилката.

Джон се появи в мига, в който слязоха на площадката на втория етаж. Беше по боксерки; косата му беше разрошена, очите му – нащрек. Той улови другата ѝ ръка.

Бет не помнеше много от трескавото препускане през тунела… освен това, че болката ставаше все по-свирепа. О, и лампите на тавана, които прелитаха над нея, ритмичното им пулсиране, от което се почувства като в кораба от „Междузвездни войни“, на път да премине на светлинна скорост.

Защо не чуваше нищо?

Погледна онези, които се бяха скупчили около нея, и видя, че устните им се движат, очите им се срещаха трескаво над нейните.

– Малкият Рот добре ли е? – Дори собственият ѝ глас долиташе отдалече, сякаш някой беше намалил звука. Тя се опита да го усили. – Той добре ли е?

А после минаха забързано покрай обикновения вход на тренировъчния център и се отправиха към аварийната врата, направена именно за нея, именно за подобен случай.

Само че това не беше планът за раждането ѝ. Тя трябваше да излезе в света на човеците, където имаше кой да се погрижи за нея и за Малкия Рот, да забележи всеки проблем, който би могъл да се появи с него, Ай Ем да бъде до нея, ако беше през деня, и големия Рот и Джон, ако беше нощем.

Малкия Рот , помисли си тя.

Май току-що беше кръстила сина им.

Когато пристигна в клиниката, единствената мисъл в главата ѝ бе, че не трябваше да се случи тук. Особено когато вдигна очи към хирургичното осветление в главната операционна.

По някаква причина си спомни всички пъти, когато бе слизала в това помещение, подкрепяща някой от братята, ранен в бой, или пък правеща компания на Лейла по време на прегледите ѝ, или…

Пред очите ѝ се появи лицето на доктор Джейн. Устните ѝ се движеха бавно.

– …ет? Чуваш ли ме, Бет?

А, добре, някой беше усилил звука на околния свят.

Ала не чу отговора си. Не можа да чуе собствения си глас.

– Окей, добре. – Доктор Джейн произнасяше думите много отчетливо. – Искам да ти направя ултразвук, за да изключим плацента превия… усложнение, при което плацентата се озовава в долната част на матката. Но се тревожа, че имаш отлепване на плацентата.

– Какво… е това? – промълви Бет.

– Боли ли те някъде?

– Кръстът.

Доктор Джейн кимна и постави ръце върху корема ѝ.

– Ако натисна…

Бет простена.

– Просто се погрижи Рот да е добре.

Докараха машината за ултразвук и срязаха нощницата ѝ. Докато слагаха малко от гела върху корема ѝ и намаляваха осветлението, Бет не гледаше към монитора. Взираше се в лицето на своя съпруг.

Това прекрасно мъжествено лице беше ужасено до смърт.

Не си беше сложил тъмните очила и бледозелените му нефокусирани очи блуждаеха из стаята, сякаш отчаяно искаше да зърне нещо, каквото и да било.

– Откъде разбра? – прошепна Бет. – Че има проблем…

Очите му рязко се обърнаха към нея.