Дж. Уорд - Кралят

Кой го беше грижа, по дяволите.

Бет изплува от мъглата на несъзнанието като коркова тапа, изскачаща на повърхността на спокойна вода.

И изкрещя в мига, в който мозъкът ѝ заработи:

– Рот…!

– Тук сме, тук сме.

Бет се завъртя рязко в болничното легло, при което коремът ѝ бурно се възпротиви.

А след това нищо нямаше значение. Седнал до леглото ѝ в стол, който не беше достатъчно голям, за да го побере, мъжът ѝ държеше техния син в обятията си… и двамата си приличаха като две капки вода.

Риданието, което се изтръгна от нея, беше напълно неконтролируемо, надигна се толкова мигновено, че почти изригна от душата ѝ. И, човече, как само я заболя коремът.

Протегна ръце и венозната система се опъна, но Бет не я беше грижа. И ето че нейните мъже дойдоха при нея. Рот се изправи с новороденото в прегръдките си и се отпусна внимателно на леглото до нея.

– О, господи, това е моето бебе – чу се да казва.

Малкия Рот (да, наистина го беше кръстила вече) бе истинско копие на баща си. И сякаш я беше познал по някакъв начин, когато баща му го сложи в ръцете ѝ, той отвори очички.

– Здравей, голямо момче.

Защото въпреки че тежеше… – колко? около три килограма? – с начина, по който това дребосъче я гледаше, то сякаш беше по-високо и от баща си.

– Толкова си красив – каза Бет.

А после видя очите му. Зениците им бяха нормални, ирисите – тъмносини, а не бледозелени.

Бет погледна съпруга си.

– Съвършен е.

– Знам. Казаха ми, че прилича на мен.

– Освен в очите. Но аз бих го обичала независимо от всичко.

– Аз също.

Бет гукаше над бебето, а пръстите ѝ си играеха с червената тъкан, излязла изпод пръстите на жената на главния майстор… докато не си даде сметка, че нещо не е наред.

Съпругът ѝ беше прекалено сдържан за специален момент като този.

– Рот? Какво не ми казваш?

Той разтърка лице и ужасът от по-рано в миг се завърна.

– Какво? Нещо не е наред с него ли?

– Не.

– Но?

– Наложи се да ти извадят вътрешностите. Кървеше прекалено силно.

Бет се намръщи и поклати глава.

– Какво?

Рот опипа наоколо и откри ръката ѝ.

– Вътрешностите ти ги няма.

Бет почувства, че се вледенява.

– Хистеректомия?

– Да. Така го нарекоха.

Бет изпусна дъха си. Още нещо, което не влизаше в плана. Беше истински шок да осъзнае, че част от онова, което я определя като жена, вече го няма.

Но после сведе поглед към своето съвършено оформено, съвършено здраво момченце. Мисълта, че би могла да не преживее този миг... Да не бъде тук със своя съпруг и своя син...

Майната ѝ на матката.

– Окей – каза тя. – Всичко е наред.

– Съжалявам…

– Не. – Тя поклати рязко глава. – Не, не съжаляваме. Имаме семейството си и сме много, много щастливи. Изобщо не съжаляваме.

Това беше мигът, в който очите на Рот се напълниха със сълзи, кристални капчици падаха от суровата челюст върху татуировките от вътрешната страна на ръката му.

Загледана в имената, изписани там, Бет се усмихна и си представи Малкия Рот голям и висок, силен като баща си.

– Успяхме – провъзгласи тя, обзета от внезапен прилив на оптимизъм. – Успяхме!

Рот понечи да се усмихне, а после откри устата ѝ и я целуна.

– Да. Ти успя.

– Нужни са двама. – Тя го помилва по лицето. – Ти и аз. Заедно.

– Аз направих само приятната част – ухили се той.

* * *

Няколко часа по-късно Бет стана от леглото и се изплакна внимателно в банята. След това си облече дълга бархетна нощница и с помощта на Рот и Малкия Рот в прегръдките си, излезе от стаята…

…само за да бъде посрещната от оглушителни ръкопляскания.

Беше възнамерявала да се върне в имението и да намери останалите обитатели на къщата, но те бяха дошли при нея. Близо петдесетима, от братята до догените, те до един се бяха натъпкали в коридора на тренировъчния център, подредени от двете страни по цялото му протежение.

Трудно бе да не се просълзи.

Но какво пък – това беше нейното семейство.

– Да живее кралят! – отекнаха викове.

Притиснала Малкия Рот до гърдите си, тя покри ушите му с ръка и се разсмя. И именно тогава видя брат си. Той грееше, усмивката му беше широка и горда, сложил ръце върху сърцето си, сякаш копнееше да прегърне бебето.

Бет докуцука до него, без да каже нито дума. Просто му подаде Малкия Рот.

Радостта, която получи в замяна, докато Джон държеше непохватно малкото червено вързопче, бе най-прекрасното нещо на света. Отстъпваше единствено пред щастието на Рот.