Дж. Уорд - Кралят

Гласът на Троу беше сподавен:

– Когато вземем трона…

– Не. Това приключи.

Веждите на Троу подскочиха.

– Не?

Кор го пусна и закрачи напред-назад.

– Амбициите ми се промениха.

– Заради една жена?

Преди да успее да се спре, Кор извади един от пистолетите си и се прицели право в главата на Троу.

– Мери си приказките.

Троу бавно вдигна ръце.

– Просто се интересувам от причината за подобна коренна промяна.

– Не е заради нея. Няма нищо общо с нея.

– Тогава какво?

Поне думите му бяха самата истина.

– Онзи мъж се отказа от жената, с която е бил обвързан, за да запази престола си. Знам го от достоверен източник. А щом е готов да стигне дотам? Значи, е готов на всичко.

Троу изпусна бавно дъха си.

И не каза нищо повече. Просто се взираше в очите на Кор.

– Какво? – попита Кор.

– Ако искаш да продължа да говоря, ще трябва да свалиш оръжието.

Мина известно време, преди ръката да се подчини на заповед­та на мозъка му.

– Говори.

– Правиш грешка. Постигнахме голям напредък… и несъмнено ще има и друг подход.

– Не и за нас.

– Не прави подобен избор заради някакво увлечение.

Ала именно това беше проблемът – боеше се, че онова, което изпитва, е много повече от увлечение.

– Не го правя.

Троу също закрачи напред-назад, сложил ръце на хълбоците си и клатещ глава.

– Това е грешка.

– Тогава събери свои заговорници и се опитай да надделееш. Няма да успееш, но ти обещавам да те погреба както подобава, ако все още съм жив.

– Твоите амбиции помагаха на моите. – Троу бе приковал нетрепващ поглед в него. – Не искам да захвърля бъдещето с толкова лека ръка.

– Не знам какво означава това и не ме интересува. Ето как стоят нещата – можеш да си тръгнеш, ако поискаш… а може и да останеш и да се биеш заедно с нас, както сме правили винаги.

– Говориш сериозно.

– Миналото вече не ме интересува както някога. Така че върви си, ако искаш. Вземи и останалите, ако желаеш. Ала животът ни в Древната страна ни бе достатъчен години наред, така че не виждам защо самоличността на краля те интересува толкова.

– Защото острието ми все още не е било изпитано срещу короната.

– Какво възнамеряваш да правиш сега? Това е всичко, което ме интересува.

– Боя се, че вече не те познавам.

– Някога това би било благословия.

– Но не и сега.

Кор сви рамене.

– Ти решаваш.

Троу вдигна очи, сякаш се опитваше да открие вдъхновение в небесата.

– Добре – процеди най-сетне.

– Добре, какво?

– Колкото и да се опитвам – при тези думи лицето му стана мрачно, – верността ми си остава към теб.

Кор кимна веднъж.

– Приемам вричането ти.

Ала изобщо не се заблуждаваше. Сега амбицията на Троу стоеше между тях и никаква размяна на думи, нито дори пергамент не можеше да промени това.

Не бяха приключили, ни най-малко. Може би щяха да минат дни, седмици или пък години, преди разривът да стане факт… но от този миг нататък неизбежното щеше да ги следва.

И Кор се боеше, че разменната монета е една жена.

Седнал на бюрото си в „Желязната маска“, Трез имаше чувството, че не може да понесе и миг повече от това място. Писнало му беше от шума, от миризмата, от човеците… по дяволите, дори бумащината го дразнеше.

Бутна настрани около сто и петдесет касови бележки и разтърка очи, готов да експлодира. А после, когато свали ръце и очите му отново привикнаха към флуоресцентната светлина, зрението му си остана някак замъглено.

Нова мигрена?

Трез взе един лист хартия, за да провери дали може да прочете текста.

Никакви слепи петна… засега.

Той заряза опитите да свърши каквото и да било, облегна се в стола и като скръсти ръце на гърдите си, впери свиреп поглед в затворената врата. От далечното думкане на баса му се прииска да имаше тапи за уши.

Ала всъщност онова, което наистина искаше, бе да се разкара оттук. И нямаше предвид само този клуб. Нито пък онзи в склада в другия край на града. Искаше да се махне от целия този шибан бизнес – продажбата на алкохол и проститутките, парите и цялата тази лудост.

За бога, всеки път щом затвореше очи, виждаше лицето на Селена. Чуваше гласа ѝ, когато му казваше, че би искала да се облече. Усещаше миризмата на отчаянието ѝ.

Докато си мислеше за тяхната „връзка“, ако изобщо можеше да се нарече така, измерваше всичко в отдръпвания. Провалени разговори. Полуистини. Спотаени тайни.

И все негови.

Колко странно. Ай Ем му натякваше да започне начисто от… колко време? Повтаряше му да се стегне и да престане с безразборния секс; предупреждаваше го, че времето му изтича; надяваше се и се молеше нещата да се обърнат, дори когато нямаше и най-малка надежда. А междувременно той чукаше курви на обществени места, получаваше мигрени и се носеше по огромната вълна на самоунищожението, без да обръща никакво внимание.