Дж. Уорд - Кралят

– Какво ще правиш тази нощ?

Макар че знаеше отговора.

– Ще заседна зад бюрото.

Тя се усмихна.

– Харесва ми, когато го казваш сега.

– Знаеш ли… на мен също. – Той сви рамене. – Странно, имах чувството, че изобщо не се справям с работата. Нали се сещаш, в сравнение с баща ми, дрън, дрън, дрън. Ала това бе собственото ми неодобрение, не неговото. А сега… ами и аз не знам… като че ли най-после се отървах от тези глупости.

– Радвам се.

– Да, то е за добро. – Той се намръщи. – Просто ми се иска да имаше някакъв начин да… и аз не знам. Беше ми приятно да помогна на онзи майстор. А има още много като него… не може да няма. Обаче не знам как да стигна до тях. Баща ми страшно го биваше в това, да говори с обикновените граждани, не с тъпата глимера…

Бет рязко се изправи.

– Имам идея. Знам точно какво да направя.

Рот погледна към нея… и бавната усмивка, която се разля по лицето му, бе най-сексапилното нещо в него.

– Знаеш ли какво? – каза той. – Обожавам ума ти. Абсолютно.

* * *

Рот вдигна крак и се завъртя. Ритникът му попадна право в целта си – високо и в лицето.

Торчър пое удара и описа кръг с меча в ръка, така че оръжието проблесна до гърдите на Рот. Само че не можа да преодолее цялото разстояние. Нямаше разкъсани дрехи, не потече кръв.

Ала Рот знаеше, че няма време да се радва на малката си победа. Отскочи назад, премятайки се във въздуха, и се приземи сигурно, заемайки бойна позиция, вдигнал и двете си ками…

– Хвърли остриета! – извика Агъни.

Без нито миг колебание, Рот хвърли оръжията настрани и посрещна противника си с голи ръце.

Торчър се нахвърли отгоре му, без да му спестява дори частица от бързината и силата си. Рот се вкамени и в последната секунда, докато бойният вик на брата отекваше из обляната от светлината на факли пещера, той се хвърли на земята и го сграбчи за глезените.

Торчър политна напред… а Рот вече бе научил, че последното, което искаш, е един от братята да се приземи върху теб с меч в ръка. Трескаво пропълзя настрани и скочи на крака. Това беше жизненоважно. Винаги трябва да се изправиш на крака.

Торчър стори същото – само след миг отново беше прав, вдигнал високо меча си, погледът му беше сигурен. И двамата се бяха запъхтели и сега, след всички тези седмици на тренировки, Рот не бе единственият, покрит със синини.

Мечът засвири във въздуха, когато Торчър го размаха от двете страни на масивното си тяло.

Рот дори не си даваше сметка за всички неща, които претегляше през ума си, не и съзнателно – къде е изнесена тежестта на противника му, какво гледат очите му, точно как се свиват и отпускат мускулите му. Ала всичко това бе част от подготовката му; неща, които някога му бяха напълно чужди, сега се превръщаха във втора природа…

Изневиделица, Рот бе нападнат откъм гърба – огромна тежест го повали на пода и преди да успее да си поеме дъх, той усети, че го преобръщат и го стискат за гърлото; ръка, обвита в метална ръкавица, се сви в юмрук…

Прас!

Ударът го зашемети и ръцете му се отпуснаха безчувствено на пръстения под.

– Достатъчно! – провикна се Агъни.

Начаса тежестта се вдигна от него – Найт отскочи назад; сега по лицето му се четеше не агресия, а загриженост.

Рот се претърколи по корем и оттласна горната половина на тялото си от земята, мъчейки се да диша през кървящата си уста, докато алените капки падаха върху пръстта.

Лицето му гореше от болка и докато я чакаше да отмине, той се върна назад, към началото на всичко това – как усещането, че е ранен, го объркваше, плашеше, отвличаше вниманието му. Ала вече не беше така. Сега той познаваше пътя на облекчението: знаеше, че неизменно ще последва безчувственост, а малко след това умът му ще се проясни и той отново ще се изправи на крака.

Кап. Кап. Кап.

Аленочервена, кръвта му се събираше в локвичка под лицето му.

– Достатъчно за тази вечер – обяви Агъни. – Много добре, господарю.

Рот се надигна на колене, но все още беше рано да се изправи на крака. Прекалено бе замаян за това. Изчакай… изчакай…

– Нека ви помогна, господарю – обади се Найт, протягайки ръка.

– Да повикаме ли лечителя? – обади се друг.

Рот затвори очи и усети, че тялото му е готово да се предаде. Но после си представи обичната си шелан, легнала върху брачното им ложе, кожата ѝ – с цвят на облак.

Изправи се без ничия помощ и изплю кръвта от устата си.