Дж. Уорд - Кралят

– Отново – каза той на събралите се около него. – Ще го направим отново.

За миг се възцари мълчание, светлината на факлите блещукаше над останалите мъже в тайната пещера за подготовка.

А после братята му се поклониха по начина, по който бяха започнали да го правят напоследък – не както повеляваше етикецията, понеже не го правеха за поздрав или за да се сбогуват, както беше обичаят на аристокрацията.

А от уважение.

– Както наредите – каза Агъни. И отново повиши глас: – По местата!

– Къде отиваш?

Абалон, който тъкмо си обличаше палтото, спря, зат­вори очи и едва след като изглади чертите си, се обърна към дъщеря си.

– Никъде, миличка – усмихна се той. – С уроците си ли се…

– Защо е това писмо? – Тя докосна отворения плик в ръката си. – Къде отиваш?

Абалон си помисли за прокламацията, която висеше над камината. Онази, която носеше името на баща му. А после го обзе тревога за това, което дъщеря му държеше между деликатните си пръсти.

– Бях повикан при краля – глухо каза той. – Трябва да се подчиня.

Дъщеря му пребледня и обви ръце около тялото си.

– Ще се върнеш ли?

– Не знам. – Абалон се приближи до нея и я взе в прегръдките си. – Това зависи от Негово Величество…

– Недей да ходиш!

– Ще се погрижа за теб. – Стига богатството, дадено на баща му от предишния крал, да не ѝ бъдеше отнето. Но дори и тогава тя нямаше да осиромашее – Абалон бе скътал достатъчно пари в различни скривалища. – Федрика знае всичко и ще се погрижи за теб. – Той отстъпи назад. – Не мога да навлека позор на рода ни. Бъдещето ти зависи от това.

Ако не се опиташе да поправи страхливата си постъпка, знаеше, че дъщеря му може да бъде следващата. А това той не можеше да понесе.

– Грижи се за себе си – каза той с разтреперан глас, а после се обърна и се отправи към вратата.

– Татко! – изпищя дъщеря му.

Абалон кимна на иконома, но не се обърна, неспособен да гледа как догенът се намесва и удържа дъщеря му назад.

Дори когато излезе навън, все още чуваше как обичното му дете вика името му и ридае. Трябваше да мине известно време, преди да се съсредоточи достатъчно, за да се дематериализира… но най-сетне успя и се отправи към адреса, който беше получил, приемайки физическите си очертания пред…

Е, ако това бе мястото, където щяха да го екзекутират, поне бе достатъчно елегантно. Намираше се в най-хубавата част на Колдуел и представляваше прекрасна постройка във федерален стил; всичките ѝ прозорци грееха, а над гостоприемния вход висеше фенер.

Вътре се движеха фигури. Едри фигури.

Въпреки че страх стискаше гърлото му и караше коленете му да се подкосяват, Абалон се приближи до входната врата. До месинговата брава имаше звънец и в мига, в който той го натисна, широката врата се отвори.

– Здравей! Ти трябва да си Абалон?

Абалон примига насреща ѝ. Тъмнокосата жена пред него бе облечена в широки дрехи, краищата на косата ѝ се къдреха, яркосините ѝ очи го гледаха дружелюбно и с внимание.

– Аз съм Бет. – Тя му протегна ръка. – Много се радвам, че дойде.

Абалон сведе поглед към ръката ѝ и се намръщи. На пръста си… сатурновия рубин ли носеше? Прескъпа Скрайб Върджин, това да не би да беше…

Абалон падна на колене пред нея и наведе глава толкова нис­ко, че почти докосна лъснатия под.

– Ваше Величество, не съм достоен за…

Два огромни черни ботуша изникнаха пред очите му.

– Здрасти, мой човек. Благодаря, че дойде.

Сънуваше, не можеше да има друго обяснение.

Абалон вдигна очи нагоре, нагоре, високо нагоре… по най-огромния вампир, който някога бе виждал. А дългата черна коса и тъмните очила не оставяха никакво съмнение точно кой стои пред него.

– Ваше Величество, аз…

– Не се засягай, ама какво ще кажеш да се изправиш? Бих искал да затворя входната врата. На жена ми ще ѝ стане студено.

Абалон побърза да стане и в този миг си даде сметка, че е забравил да си свали шапката. С едно рязко движение той я смъкна от главата си и я сложи пред тялото си.

А после единственото, което бе в състояние да прави, бе да мести поглед ту на едната, ту на другата страна… а след това и назад, когато видя двама мъже, толкова едри, че трябва да бяха членове на Братството, да отместват столовете си.

– Това той ли е? – попита един от тях, невероятно красив.

– Аха – отвърна кралят и махна с ръка надясно. – Да влезем ей тук, Ейб…

– Ще ме убиете ли? – избъбри Абалон, без да помръдва.