Дж. Уорд - Кралят

Веждите на кралицата подскочиха.

– Не. Мили боже, не… защо да го правим?

Рот сложи ръка на рамото му.

– Трябваш ми жив, мой човек. Нуждая се от помощта ти.

Убеден, че всеки момент ще се събуди, Абалон го последва вцепенено в прекрасна стая, която сигурно бе предназначена за хранене, ако се съдеше по кристалния полилей и голямото огнище. Нямаше обаче дълга тясна маса, нито пък редици столове или странични масички за сервиране. Вместо това пред камината имаше две кресла, поставени едно срещу друго, както и още няколко удобни столове и дивани встрани от тях. В близкия ъгъл стоеше писалище, зад което красив русокос вампир в елегантен костюм прехвърляше някакви листове.

– Заповядай, седни, Ейб – покани го кралят, докато сам се настаняваше в едно от креслата.

Абалон се подчини… в края на краищата това определено бе за предпочитане пред гилотината.

Кралят се усмихна и суровото му аристократично лице се стопли мъничко.

– Не съм сигурен точно колко знаеш за баща ми, но той приемаше обикновените граждани. Съпругата ми прочете имейла ти от нощта на онова заседание на Съвета… и в него споменаваш, че работиш с тяхна организация.

Абалон премести поглед от краля към неговата шелан, която се бе настанила на един от меките столове и си сипваше джинджифилова лимонада.

Лъжеха, помисли си изведнъж. Изобщо не се бяха разделили, отдалече си личеше, че са напълно отдадени един на друг.

– Ейб?

– Ъъъ… – Не това бе очаквал от тази среща… макар радостта му, че глимерата е била изиграна, да беше огромна. – Да, но то е… не сме организирани много добре. Има доста проблеми, които трябва да бъдат решени, и… не че се опитвах да изпълнявам вашата роля…

Кралят вдигна ръце.

– Хей, аз съм благодарен. Просто искам да помогна.

Абалон преглътна с усилие.

– Искаш ли нещо за пиене? – попита някой.

Беше брат с гарвановочерна коса, козя брадичка и ледени сребристи очи… както и татуировки на едно от слепоочията.

– Да, моля. Благодаря – отвърна слабо Абалон.

Две секунди по-късно воинът му поднесе студена кӝла в стъклена чаша. Което се оказа най-вкусното нещо, което Абалон бе пил някога.

Опитвайки да се успокои, той промърмори:

– Простете ми. Боях се, че съм си навлякъл гнева ви.

– Нищо такова. – Рот отново се усмихна. – Ще ми бъдеш много, много полезен.

Абалон се взираше в шипящата течност в чашата си.

– Баща ми е служил на вашия баща.

– Да. И то много добре, ако мога да добавя.

– Благодарение на щедростта на вашия род моето семейство процъфтя. – Абалон отпи нова глътка; ръката му така трепереше, че ледът издрънча в чашата. – Може ли да кажа нещо за баща ви?

Кралят като че ли застина.

– Да.

Абалон вдигна поглед към тъмните очила.

– В нощта, когато той и майка ви бяха убити, умря и част от баща ми. Той никога вече не беше същият. Спомням си, че домът ни беше в траур в продължение на цели седем години – огледалата бяха покрити с черен плат, гореше тамян, касата на входната врата беше почернена.

Рот разтърка лице.

– Добри хора бяха те, моите родители.

Абалон остави напитката си настрани, стана от креслото и коленичи пред своя крал.

– Ще ви служа така, както моят баща служеше на вашия, телом и духом, с цялото си същество.

Абалон смътно си даваше сметка, че в стаята бяха влезли и други и го гледат. Изобщо не го беше грижа. Историята бе описала пълен кръг… и той бе готов да продължи гордо напред.

Рот кимна веднъж.

– Назначавам те за свой главен свещенослужител. Тук и сега. Сакстън – повиши глас той. – Какво трябва да направя?

– Току-що го направи – отвърна изискан глас. – Аз ще изготвя документите.

Кралят се усмихна и протегна десница.

– Ти си първият член на моя двор. Бум!

* * *

– Знам къде беше миналата нощ.

Кор спря по средата на уличката… но не се обърна.

– Нима?

Гласът на Троу не издаваше нищо.

– Проследих те. Видях я.

Сега вече Кор се завъртя рязко. Присви очи и впи поглед във втория по власт в шайката копелета.

– Много внимавай какви ще бъдат следващите ти думи. И да не си посмял да го направиш отново.

Троу тропна с крак.

– Говорих с нея. Какви, по дяволите, ги вършиш…

Кор реагира толкова бързо, че преди да разбере какво става, другият мъж се озова прилепен до тухлената постройка зад себе си, борейки се за въздух през желязната хватка, стиснала го за гърлото.

– Не си ти този, който може да поставя действията ми под въпрос. – Кор си заповяда да не изважда оръжие… но не беше лесно. – Това, което се случва в личния ми живот, изобщо не те засяга. И нека бъда възможно най-ясен – ако искаш да умреш от естествена смърт, никога повече не се доближавай до нея.