Дж. Уорд - Кралят

Ни най-малко.

Дематериализира се от задната тераса и се отправи към поляната, която започваше да ѝ става толкова позната, приемайки форма под кленовото дърво.

Беше облечена в традиционните си избранически одежди, но носеше палто, за да ѝ е топло, и в джоба му беше сложила сълзотворен спрей.

Куин бе настоял да я научи как да се защитава и как да шофира. Така че ако другият мъж се появеше, тя беше готова.

С ръка в джоба на палтото, стиснала малкия цилиндър в шепа, Лейла обиколи дървото. И внимателно огледа покритата със сняг поляна.

Беше сама.

Прескъпа Скрайб Върджин, наистина ли…

В подножието на възвишението една фигура изникна от нищото… и вятърът, който точно в този миг смени посоката си, довя миризмата му.

Беше той. Но… имаше и още нещо. Някакво ухание, което беше едновременно мъжествено и… съблазнително.

Приближи се бавно, крачките му бяха равномерни и спокойни, докато изкачваше хълма, понесъл нещо под мишница. Тялото ѝ незабавно реагира на присъствието му – сърцето ѝ заби учестено, дланите ѝ се изпотиха, не ѝ достигаше дъх.

Каза си, че е страх. И до голяма степен наистина беше. Но имаше и нещо друго…

Дрехите му бяха различни, осъзна Лейла, когато той спря пред нея. По-изискани. Привлекателни.

Сякаш се бе облякъл за нея?

Опитвайки се да облекчи паренето в гърдите си, тя си пое дълбоко дъх и се намръщи.

– Миришеш… различно.

– Неприятно?

Лейла поклати глава.

– Не. Ни най-малко. А и дрехите ти… изглеждаш много добре.

Кор не отговори, лицето му не издаваше нищо, така че тя не можеше да си направи никакво заключение.

Мълчанието се проточи. Докато Лейла най-сетне не бе в състояние да издържа повече.

– Е…?

Поне не се престори, че не я разбира.

– Обмислих предложението ти.

Сърцето на Лейла затуптя толкова силно, че едва чуваше дълбокия му глас.

– И какъв е отговорът ти? – попита тя дрезгаво.

– Приемам условията ти.

Точно както беше очаквала. И все пак, въпреки че стоеше неподвижно, тялото ѝ затрепери неконтролируемо.

– В замяна на това, че ще бъдеш моя, ще прекратя домогванията си до престола.

Поне в това имаше утеха, макар че сега тя трябваше да изпълни своята част от сделката.

– Не се тревожи – дрезгаво каза той. – Няма да бъде тази вечер.

Въздишка на дълбоко облекчение се изтръгна от нея… и лицето му помрачня.

– Отлагането няма да е вечно. – Кор извади онова, което държеше под мишницата си. – Рано или късно, ще ми дадеш това, което искам.

С едно бързо движение той тръсна предмета в ръцете си, който се оказа одеяло, и го постла на земята.

Лейла го гледаше и нямаше никаква представа какво да стори.

– Седни – заповяда той. – И се наметни с това.

Лейла се подчини и докато вземаше завивката от ръцете му, се запита какво ли възнамерява да прави…

Кор се настани до нея и прегърна коленете си, загледан нап­ред с непроницаемо изражение.

Лейла последва примера му. Дори изкопира позата му.

Поне бе спасила Рот. И стига детето ѝ да беше в безопасност, тя щеше да продължи да прави всичко, на което бе способна за своя крал.

Независимо какво ѝ струваше.

На следващата вечер, облегната на възглавниците в брачното си легло, Бет прокара пръсти по невероятната тъкан в ръцете си.

– Това е било изработено на ръка?

– Да, от шелана на главния майстор.

Бет присви очи и се опита да си представи как бе възможно невероятно фините и равномерни нишки да са излезли изпод нечии пръсти, а не от машина.

– Изумително.

– Казах им, че ще го използваме за сина ни, когато се роди.

Бет потръпна, мъчейки се да не обръща внимание на неподправения ужас, който я жегна. Рот, който толкова се страхуваше от раждането, преди тя да зачене, за момента като че ли напълно бе забравил за тази част. Бет, от друга страна, определено наваксваше и за него.

– Да, разбира се – промълви тя. – Харесва ми цветът.

– Просто трябваше да направя нещо за тях. Той е добър мъж. Не очаквах нищо в замяна…

Рот излезе от дрешника, облечен в „униформата“ си, и Бет не можеше да не се възхити на гледката. Косата му падаше свободно почти до стегнатото му дупе. Всеки мускул по великолепните му ръце се виждаше съвсем ясно благодарение на впития потник. А коженият панталон…

– Предполагам, че го е тъкала цяла година…

– Някога изобщо ще правиш ли секс с мен? Или трябва да чакам още пет месеца?

Рот се закова.

Но поне Бет знаеше, че я слуша.