Дж. Уорд - Кралят

Въпросът сега бе как да преживее отвличането си и да се върне вкъщи.

Като се имаше предвид, че работата ѝ бе да извършва кражби с взлом, тя бе свикнала да импровизира в опасни ситуации. Е, не беше от калибъра на Макгайвър* – не можеше да си направи деветмилиметров автоматичен пистолет от тиксо, туба от паста за зъби, дванайсет цента и евтина запалка, но все пак бе достатъчно оправна, за да опипа наоколо, търсейки лост, сандъче с инструменти… забравена кутия от безалкохолно. Каквото и да е, което би могла да използва като оръжие.

Когато я отвлякоха от дома ѝ, тя имаше само якето на гърба си и отчаяната надежда, че които и да бяха похитителите ѝ, ще успеят да я измъкнат, преди баба ѝ да слезе по стълбите и да се окаже въвлечена във всичко това. С второто беше извадила късмет, с първото? Не чак толкова, защото то означаваше, че у себе си няма дори мобилен телефон.

А засега изследователските експедиции на пръстите ѝ из багажника не бяха открили нищичко.

Нямаше и никаква представа къде я отвеждат. Ако се съдеше по равномерното мъркане на шасито, най-вероятно се движеха по магистралата… и то от доста време.

Човече, главата я болеше. С какво я бяха ударили, по дяволите? Чук?

Протягайки се, тя опипа под кръста си – дали пък не лежеше върху отделението с резервната гума и инструментите? Не усети никакви шевове в мокета. Може би трябваше да го отмести целия? Мамка му.

Вдигна ръка над главата си и отново провери страничните стени, извивките, под които бяха гумите… мрежа, която вероятно служеше да задържа торбите с покупки на място… сгънат лист хартия – може би пътна карта, касова бележка, списък с „Десет начина за измъчване на пленник“…

Сола сви колене до гърдите си и се обърна в тясното пространство, бутайки с ръце и крака, извила глава под ъгъл, който тялото ѝ определено не одобряваше.

– Иииисусе… – простена тя, спирайки за миг, за да си поеме дъх. – От мен със сигурност няма да стане акробат.

След нова доза разтягане и усукване усилията ѝ най-сетне се увенчаха с успех – вече можеше да провери отсрещната…

– Я виж ти…

Пъхна пръсти в дупката на мокета и проследи очертанията на изрязания квадрат, докато не напипа механизми в двата края. Освободи ги, отмести капака и намери…

Сандък с инструменти? Аптечка? Джакпот под формата на зареден „Смит & Уесън“?

Докато пипнешком се опитваше да прецени какво има вътре, Сола си помисли колко много ценеше зрението си.

– Падна ли ми – прошепна тя и заби нокти в кутията, мъчейки се да я измъкне.

Чак когато го направи, си даде сметка, че на капака има дръжка. Ама че глупачка.

Ключалката се отвори без проблем и вътре… Цилиндърът беше дълъг около двайсет и широк около четири сантиметра. В единия край имаше капаче с грапава повърхност, а вътре? Бинго.

Сигналната ракета беше единственият ѝ шанс.

Тя обви пръсти около нея и продължи с опитите да разбере къде ще се озове… ако не се брои моргата, разбира се. Проблемът бе, че нямаше никаква представа от колко време пътуват, но ако я водеха в дома на Бенлоис, вече трябваше да наближават. Уест Пойнт не беше кой знае колко далеч от Колдуел. А това определено беше работа на Бенлоис.

Отмъщение на наркобарона за малката ѝ екскурзийка с елементи на предекориране в къщата му. Която пък беше нейният начин да му каже да си го начука заради проблем с едно плащане.

Което бе свързано с Асейл.

Сола затвори очи (макар че и така не виждаше нищичко) и си го представи съвсем ясно – лъскавата черна коса, дълбоките очи, тялото, което би трябвало да принадлежи на атлет, а не на наркодилър, който вероятно щеше да разпростре влиянието си върху цялото Източно крайбрежие.

За една безумна частица от секундата в главата ѝ се бе появила фантазията, че той ще я намери и ще ѝ помогне да се измъкне от тази бъркотия. Което беше странно по ред причини: първо, тя никога не бе разчитала на някой друг в живота си и второ, само при мисълта да бъде „спасена от големия силен мъж“ ѝ се приискваше да повърне.

Но този път гордостта ѝ трябваше да мине на заден план – тя знаеше твъъъърде много за Бенлоис. Щеше да е нужно чудо, за да отърве кожата, а Асейл бе най-близкото подобие на чудо, което бе срещала някога. Колко жалко, че той изобщо нямаше да усети липсата ѝ. Двамата се познаваха само защото Бенлоис ѝ беше платил (частично), за да го шпионира. Нещо, което изобщо не се беше понравило на Асейл и той бе обърнал нещата в своя полза.

Което беше довело до… други неща.