Джос Стърлинг - Кристал

- Да. Но ти ще останеш тук, нали? - попита Джеймс подозрително.

- Засега. Не мисля, че ще мога да направя нещо за тях, освен да привлека нежелано обществено внимание. Как ти се вижда това, Кристал?

- Повече от добре. Ти беше невероятен. Истински герой!

Стив се усмихна самоиронично.

- Хубаво е да знам, че ми е в кръвта.

Лили го прегърна през кръста.

Гордея се с теб!

- Ще излезем през задния изход - Джеймс даде няколко бързи разпореждания по телефона си. - Ще уредя шофьорът ми да закара Кристал и приятелите й у дома. - Горкият Джеймс бързаше да ме отстрани от орбитата на Стив, защото съвсем очевидно аз бях подривен елемент. - А ти, скъпи мой, трябва да си закараш задника горе в планината и да направиш номера преди времето да се е развалило.

Стив мушна ръката си в задния джоб на Лили, а тя мушна своята в неговия.

- Благодаря ти, Джеймс, и извинявай за всичко. С Лили ще ти обясним по пътя нагоре, но те предупреждавам - няма да повярваш на нито една дума.

Режисьорът простена.

- Само ми кажи, че не ме чака скъпо съдебно дело.

- Надявам се, че не.

- Има ли кого да застрелям за случилото се?

- Изпревариха те, но това изобщо не е за смях.

Джеймс размаха пръст пред мен.

- Кристал, напомни ми защо изобщо те пуснах да се приближиш до филма ми? - Той не ми беше сърдит, просто беше ядосан от ситуацията, в която го бях въвлекла.

- Защото съм висока, господин Мърфи.

- Отсега нататък, Мърфи - измърмори той под нос и ни подкара през задната врата, - никога недей да работиш с деца, животни и високи момичета.

Рио д ‘Инкурабили, Дорсодуро, Венеция

В наше отсъствие бяха доставили сватбената рокля. Синьора Кариера я беше приела от куриера вместо Даймънд и я беше закачила в стаята й, така че тя да е първото нещо, което сестра ми щеше да види, когато се прибере у дома.

О, боже! - Тя седна на леглото и се взря в роклята. - Не мога да облека това нещо.

- Роклята е красива, Ди. Дай си няколко дни. Сватбата е чак в събота, а дотогава може да успеем да върнем спомените ти. - Докоснах благоговейно дантелената рокля - беше великолепна. Исках Даймънд да се чувства прекрасно, когато я облече, и да не бъде отчаяната, празна жена, която не може да си спомни най-важните хора в живота си.

- Ще се обадиш ли на мама и останалите вместо мен? Не знам какво да им кажа. - Тя се покашля. -Дори не знам що за хора са.

- Разбира се. - Взех телефона и слязох в градината, за да се обадя на мама и да й кажа, че златното й момиче беше изгубило много от спомените си. Това беше най -трудният разговор, който някога съм провеждала. Майка ми направи прибързаното заключение, че вината е моя след като аз бях организирала моминската вечер. Струва ми се, че тя не проумяваше сериозността на случилото се с дъщеря й и гледаше на цялата работа като на продължение на срама, който им бях докарала със снимките във вестниците. Толкова бях свикнала да бъда семейната издънка, че ми трябваше време да си припомня, че веднъж поне бях невинна.

- Чакай малко, мамо! Не можеш да ме виниш! - прекъснах я на средата на лекцията й върху ролята ми в съсипването на живота на сестра ми. - Даймънд не ме обвинява, а и аз знам, че не съм отговорна за действията на контесата.

- Но какво ще стане със сватбата!

Умът на майка ми имаше удивителната способност да се концентрира върху тесни проблеми. Вероятно поради тази причина никога не се беше запитала какви могат да бъдат по-широките последици от дарбата ми

- Сватбата не е важна тук. Важни са Даймънд и другите момичета.

- Пристигам незабавно. Аз ще... ще накарам Топаз да ми запази билет.

Струваше ми се, че в момента нямаше да мога да се справя с още един човек в апартамента. Мама нямаше да ни помогне, а щеше да бъде бреме, което кръжи и кърши ръце. Не бях осъзнавала как след смъртта на татко тя самата се нуждаеше от грижи, но братята и сестрите ми бяха обърнали повече внимание на това. Нищо чудно, че Даймънд беше заела мястото й, за да се грижи за мен.

- Моля те, изчакай малко. Ще се справим.

Но Даймънд има нужда от мен!

Унило си помислих за многобройните пъти през последната година, в които аз се нуждаех от майка, но аз никога не съм била на дневен ред.

- Даймънд сега се нуждае от спокойствие. Тя не ни помни добре и за нея може да е болезнено, ако и ти пристигнеш тук.

- Ще се обаждаш ли всеки ден, за да ме държиш в течение как е?

- Разбира се. Стига да може, дори тя самата ще ти се обади.

- Пристигам във вторник, каквото ще да става.

- Вторник е добре. Запазили сме ти стая. Надявам се дотогава да сме разрешили ситуацията.