Джос Стърлинг - Кристал

Дребничката фигура, облечена в черно, се надигна от креслото от другата страна на камината.

- Харесва ли ти отмъщението ми, Бенедикт? - попита тя с горчиво ликуване. Сол пусна Карла и нежно я сложи да седне на стола. Той се бореше с толкова силни емоции, че не бе в състояние да отговори.

- Както виждаш, всички сродни души бяха, как да кажа? Изгубени? - продължи контесата.

- Нищо не може да разруши връзката между сродните души - рече той с нисък глас. - Нищо.

- Нищо, освен мен. - Контесата насочи вниманието си към мен. - А, Кристал! Върна се по-бързо, отколкото предвиждах. Учудена съм, че те виждам тук тази вечер. Очаквах да откриеш къде съм отвела момичетата най-рано, о, утре. Моите поздравления. Подцених те. Това, че нямаш дарба, ме накара да си помисля, че ти липсва и интелигентност.

- Защо сте причинили това на сестра ми? - Преглътнах. В гърлото ми беше заседнала буца. - Какво зло ви е сторила тя? Какво зло съм ви сторила аз?

- Нищо. За нещастие, и вие бяхте въвлечени в това. Нали разбираш, мила, за да се заличи връзката между сродните души, трябва да се влезе толкова надълбоко, че почти всичко друго се изтрива с нея. Не е останало много в хубавите им главички. Не страдат, просто са... - тя развя кокалестите си пръсти, докато търсеше думата - отнесени.

Отказвах да приема това, но на първо място трябваше да си ги вземем обратно.

- В такъв случай, отмъщението ви е доведено до край. Може ли да си ги приберем у дома?

Тя наклони глава на една страна, сякаш не ме беше чула добре.

- Забравяш сина ми. Искам да ми го върнат и тогава ще можете да ги получите.

- И ако направим, каквото искате от нас, ще върнете ли съзнанието им така, както е било? - попитах я.

- Ще трябва да те излъжа, ако кажа, че мога да го направя. Не. Мислех, че е справедливо да отнема нещо на семейство Бенедикт, както и те отнеха честта на дома ми. Обществената вреда, която ми нанесоха, беше прекалено голяма, за да може всичко да се върне, както е било.

Сол подаде ръка на Карла.

- В такъв случай, ние си тръгваме. Хайде, Карла - момчетата те чакат край портата.

- Момчетата ли? - Карла потръпна и се отдръпна от подадената й ръка.

- Твоите синове. Нашите синове. Скай, Феникс, вие също. Тръгваме си. Айвс и Зед имат нужда от вас.

- Какви необичайни имена. - Феникс се приближи и му се усмихна с вдигната глава. - Смешен сте. Защо плачете? - Тя отри сълзите от лицето му. Скай му предложи кърпичка.

- Не се тревожете, господин. хъм. Извинете, как се казвахте? Все едно. Тук се забавляваме отлично. Не бива да плачете.

Контесата се усмихна на гостите си.

Някоя от вас иска ли да си тръгне с господин Бенедикт и това момиче тук?

Четирите жени ни погледнаха, сякаш бяхме смътно любопитни експонати в музей.

- И защо бихме поискали да си тръгнем с тях? - попита Даймънд.

На вратата се появи икономът с по един бодигард от всяка страна, сякаш бе успял да чуе как Сол обмисля шансовете си да метне Карла на рамото си и да се измъкне с нея.

Контесата махна към изхода.

- Благодаря много, че се отбихте да ме посетите. Ще очаквам да се свържете с мен за сина ми, нали така?

Сол не отвърна. Той се завъртя на пети и излезе, като мина право през тримата мъже на вратата.

- Ела, Кристал. Няма да стоим повече тук. Дано изгниете в ада, контесо!

За кротък човек, клетвата му стресна с ужасната си жестокост. Аз не бих могла да го кажа по -добре.

Мълчахме по пътя обратно до базата ни в курортното градче Малчезине на брега на езерото. С кратки изречения Сол съобщи отвън пред портата смайващите новини и предупреди синовете си да не показват емоциите си, тъй като без съмнение контесата ни наблюдаваше с удоволствие. Камерата избухна начаса. Помислих, че това беше работа на избухливия Зед, но тогава видях мрачната усмивка на Айвс. Уговорихме се да потеглим и да обмислим плана си, където никой нямаше нито да ни види, нито да ни чуе.

Бях забравила колко красиво е езерото Гарда: водите бяха дълбоки, тъмносиво-сини, от бреговете му се издигаха стоманеносиви планински склонове, а по краищата му, обградени от кипариси, се бяха сгушили малките градчета. Бях идвала тук само веднъж през лятото. Сега леденият вятър от Алпите къдреше повърхността на езерото, а въздухът беше кристален - качество, което му липсваше в горещата омара през август.

- Какво ще предприемем най- напред? Ще съобщим в полицията ли? - попитах, след като паркирахме пред вилата - бледолимонова къща на два етажа с тераса на покрива. Една лоза се виеше около беседката и шепа жълти листа още се държаха здраво въпреки острия бриз. Сол духна върху премръзналите си пръсти.