Джос Стърлинг - Кристал

- Контесата май има компания. Какво означава това за нас? - попитах аз.

- Вероятно свидетели. Ако има някой, който не е на заплата при нея, това може да ни бъде от полза. -Сол се спря на прага. - Добре, Кристал. Ще опитам да направя телепатична връзка. Знам, че ти става лошо, но няма как.

- Няма нищо. - Отдръпнах се и допълнително усилих щитовете си. - Аз ще се погрижа за иконома. -Прекрачих прага и се намерих във фоайе с ламперия, украсено с ловни трофеи и мечове - колко банално. -Ей, Джийвс*, къде да си закача палтото? - викнах му грубо. От любопитство опитах да се потопя в съзнанието на прислужника, за да видя дали ще мога да науча нещо за връзките му, както правех, когато търсех нещо изгубено от племенницата ми, и останах изненадана. Мозъкът му се въртеше, но не в случайни мисли както у повечето хора. Приличаше повече на въртележка - всичко се движеше в подреден кръг: задълженията му, предаността му към конгесата и семейството му. Тази спретнатост беше присъща на робот. Бързо развалих връзката, тъй като не исках да усети нахлуването.

*Герой на британския хуморист П.Г.Удхаус, икономът на Бъртрам Устьр. Бпр.

* * *

- Госпожицата може да остави палтото си тук - рече икономът и подаде ръка. Аз свалих палтото си и му го подадох. Изражението му не се промени ни на йота - нито усмивка, нито лъч човечност.

Сол влезе. Повдигнах вежди, но той поклати глава. Добре, щяхме да минем без обикновената телепатия. Посочих гърдите си, за да го попитам дали иска аз да опитам. Той отново поклати глава.

- Нека крием този коз засега в ръкава си - рече той ниско. - За по-късно, ако ни потрябва.

- Мога ли да взема палтото ви, сър? - запита икономът.

- Заповядайте. - Сол му го подаде. Докато икономът беше с гръб към нас, аз докоснах слепоочието си, посочих го с пръст и направих гримаса.

- Хъм. Интересно. Заличителя? - попита Сол тихичко.

- Предполагам. Не е естествено. Изглежда е способна да пренарежда съзнанието така, както й е угодно на нея.

- Това би обяснило целия план.

- Насам - Роботът Джийвс се отправи към една изящна двойна врата. Той бутна вратите и вътре се разкри красива, старинна всекидневна, огромна камина, където бумтеше огън, и розови кресла и канапета. Нищо от обстановката не задържа вниманието ни, защото в стаята бяха всички хора, за които бяхме дошли.

- Ди! О, боже, добре ли си? - възкликнах аз и се втурнах към сестра ми Тя отпиваше шампанско от една чаша и сякаш отвличането изобщо не й се бе отразило. Не бях виждала старомодната рокля, с която беше облечена, а и изражението на лицето й ми беше чуждо.

- Извинете, познаваме ли се? - Даймънд остави чашата си, изправи се и ми подаде ръка, сякаш бяхме случайни познати. - О, боже, не си спомням името ви. Сигурно съм пийнала повечко. - Тя погледна към чашата и направи печална гримаса, приканвайки ме да стана част от шегата.

- Даймънд - аз съм. Кристал. Сестра ти.

- Не ставайте глупава - аз съм най-младата в семейството. Мама и татко са били твърде стари, за да имат още едно дете. Разбира се, татко никога не би признал, че мама е прекалено стара за каквото и да е -той я обича сляпо. Много мило, на тяхната възраст. - Тя отпи нова глътка, а ръката й затрепери, сякаш тялото й знаеше нещо, което мозъкът й беше забравил.

- Но татко е... - Оставих последните две думи да заглъхнат, защото знаех, че са безполезни. Часовникът на съзнанието й беше променен и тя, изглежда, не знаеше за смъртта на баща ни, нито за моето съществуване. Надникнах в ума й и видях, че просто ме нямаше там. Всичко, което беше докоснало връзката й с Трейс, беше изтрито, но тъй като аз съм била там от самото начало, аз бях напълно заличена от картината. Спомените за мен бяха запечатани като ядрени отпадъци, залети с тонове цимент, за да не могат да заразят другите спомени. Но не само тя не си спомняше нищо. Феникс и Скай гледаха към мен с възпитан интерес; Карла се взираше в огъня, без да забележи, че съпругът й беше влязъл. С големи крачки той отиде при нея и я вдигна от креслото.

- Карла, спри това начаса! - Той приближи лицето си до нейното. - Чуй ме - намери ме в главата си, в сърцето си! Аз съм, Сол!

- Мили боже! Какво прави този човек? - възкликна Даймънд и като ме остави, завтече се към огнището. - Той луд ли е? Оставете я на мира!

- Сол? Сол чий? - попита Карла с помътнели очи. Тя изглеждаше като дрогирана - искаше ми се нещата да бяха толкова прости, но от състоянието на картината в съзнанието й разбрах, че тя е била подложена на същата заличителна обработка както иконома, както всички тук. Но тъй като тя беше прекарала почти целия си живот със своята сродна душа, у нея бяха останали ужасяващо малко спомени.