Джос Стърлинг - Кристал

- Пред нас има една-единствена възможност - обади се Сол. - Ще стигнем с кола до главната порта и ще си ги поискаме обратно. Крепостта може и да изглежда средновековна, но това тук е съвременна Италия. Няма да може да се измъкне, ако наистина ги крие там.- Почти съм сигурна, че това е мястото, което почувствах. - Усещах как по гърба ме полазват тръпки - крепостта изглеждаше зловещо красива: като орел, кацнал върху скала.

- Тогава какво чакаме? - попита Зед, преполовил разстоянието до вратата. - Да вървим да спасяваме момичетата.

Разбира се, това съвсем не беше така лесно. Трейс и Виктор на мига се заеха да наемат два джипа с двойно предаване, с които да стигнем в планините. Тъй като не знаехме в какво състояние ще намерим момичетата, решихме, че ще имаме нужда от собствена база, вместо да се надяваме, че ще издържат дългия път обратно до Венеция. Зед и Айвс откриха една голяма къща в близост до вилата на контесата. За щастие, сезонът още не беше започнал и скиорството не бе в разгара си, та те смогнаха да проследят собственика й в градчето на източния бряг на езерото, недалеч от Монте Балдо. Планът ни беше да вземем момичетата и да прекараме там нощта, за да могат да се възстановят.

Виктор и Уриел предложиха да шофират. Всички сметнаха това за разумно - тъй като техните сродни души не ги грозеше непосредствена опасност, те бяха най-спокойните в случая. Уил беше назначен за навигатор, а аз бях неговият Джи Пи Ес сигнал, който да го насочва към целта. Бяхме приели, че момичетата се намираха във вилата на контесата, но беше възможно да съм направила прибързано заключение и да не съм открила правилното им нахождение. Работата ми беше да седя на задната седалка на водещата кола и с помощта на Хав да следя връзката на Трейс дотам, докъдето стига. Уриел щеше да кара след нас с Айвс, Зед и баща им.

След като взехме колите и прекосихме дългия мост, който свързваше Венеция с континента, двамата с Хав останахме почти насаме. Трейс беше зает с телефонните разговори с негови колеги полицаи. Чувах го как си издействаше всяка възможна услуга, използваше всяка връзка, която имаше в международните полицейски органи. Предложих му да разговарям с италианците, но той заяви, че това може да почака, докато стигнем до езерото Г арда. Виктор и Уил се оправяха с пътя.

Хав ме беше прегърнал и аз положих глава на рамото му, вкусвайки спокойствието на мига.

- Добре ли си? Сигурно се тревожиш за майка си.

Бях вързала косата си на опашка, но една къдрица се беше измъкнала и той си играеше с нея.

- Чувствам се доста объркан. Безпокоя се за мама и момичетата, особено след като каза, че нещо с тях не е наред, но в същото време отвътре танцувам от щастие като пингвините от „Весели крачета“, задето те открих. Емоциите ми наистина са в конфликт - не знам какво да чувствам първо.

Усмихнах се, като си представих стотиците пингвинчета, които танцуват в главата му. Да, и аз така се чувствах.

- Вие сте добър отбор - ти, братята ти и баща ви. Контесата има да се чуди откъде й е дошло, щом стъпите на прага й.

Той ме целуна по ръката, а сетне потърка с нея бузата си.

- Благодаря. Окуражаващо е, че вярваш в нас. Но не забравяй кой е скритото ни оръжие.

Обърнах се към него, така че да виждам лицето му.

- Смяташ ли, че баща ти е прав за мен?

- А ти?

- Предполагам... да, може би. Просто се притеснявам, че и в търсенето на души ще се окажа пак толкова некадърна като във всичко друго.

- Сладкишче, предупреждавам те. - Той завъртя пръст във въздуха.

- Какво? - изцвърчах аз и се опитах да се измъкна от гъдела, който ме заплашваше.

- Ще предприема драстични мерки, ако пак те чуя да се подценяваш. Увериха те, че притежаваш дарба, която се среща веднъж на сто години, а сега казваш, че според теб няма да те бива достатъчно.

- Но...

- Никакво но. Кога най-сетне ще се събудиш и ще разбереш, че ти не си грозното пате, а лебедът?

- Оу.

И преди да имам време да се размекна от сантименталност заради прекрасния му комплимент, пръстите му стигнаха корема ми

- Не! - изкрещях аз и като се свих, отблъснах ръцете му.

Трейс се намръщи и се помъчи да затули разговора си от писъците ми

- Приеми го. Кажи: „Аз съм лебед“.

- Ти си лебед! - ахнах аз и се разкикотих.

- Ъргх! Признай!

- Добре, добре, аз съм лебед. И двамата сме лебеди. Всички са лебеди. Ето на: ние сме цяло ято лебеди.

- Вдигаш толкова шум, че като нищо ще минеш за лебед - оплака се Трейс, макар че виждах, че не беше особено сърдит. Той вероятно се зарадва, че отвлякохме вниманието му, и предполагам, че Хав именно това целеше.