Джос Стърлинг - Кристал

- Това място е необикновено. - Хав се надвеси от парапета, загледан в говдолите, натоварени с японски туристи, които минаваха отдолу. Застанах до него. Обичах гледката на църквата „Санта Мария дела Салюте“ - онази, до която тичах всеки ден. Беше кацнала в края на Големия канал като дебела питанка. Венеция беше водоравен град, с дълги, ниски острови и лъкатушни речни канали, но тук гледката подчертаваше вертикалното - високите дворци, които се издигаха направо от нефритенозелените води, коловете, за които връзват говдолите, червено-бели като захарни пръчици, дървените отломки, довлечени в тинята в лагуната. Винаги съм си мислила, че от гледката ще се получи добра основа за абстрактен печат върху текстил - цветовете и линиите на Венеция едва загатнати. Някой път трябва да скицирам пейзажа и да го покажа на синьората.

- Е, как мина прегледът при лекаря? - Хав почукваше неспокойно по парапета.

- Никак. Не е минал. - Дръпнах Роко от една паднала фунийка сладолед и тръгнах да се спускам по другата страна на моста. - Чувствам се добре.

- Красавице, ти можеш да накараш едно момче да предприеме драстични мерки.

Този път подминах галеното обръщение. С помощта на Лили и синьора Кариера си бях променила мнението по въпроса.

- Че какво можеш да направиш? Тялото си е мое.

- Мога да кажа на сестра ти.

- И къде отиде поверителността между лекар и пациент? Може и да имаш шесто чувство като Спайдърмен, както сам го нарече, но то върви в комплект с отговорност - гледала съм филма.

Роко, ухапи я! Някой трябва да я вразуми.

Бигълът надигна глава към Хав, учуден, че чува името си.

- Не го намесвай в спора. Не е честно.

- Струва ми се, че си спомням, че на заминаване от Денвър някой ми обеща да отиде на лекар.

- Е, промених си мнението. Приеми го.

- Ще ми позволиш ли тогава да погледна по-отблизо? - Той пристъпи към мен, но аз избегнах допира му.

- Е, съгласен ли си, че Стив Хю е най-великият актьор на своето поколение, или не? Аз лично съм негов голям фен Надявам се да го срещнем на снимачната площадка.

- Добър опит да смениш темата, но с мен този номер няма да мине. Нали видя как се бори Роко с онази златна лента в магазина. Е, това съм аз, когато става дума за нечие здраве. - Той се усмихна широко, като се надяваше, че ще оценя самоиронията му. Но аз не бях в настроение за обаянието му.

- Не съм дете. Животът си е мой - мога сама да взимам решенията си.

- Да, виждам, че всичко се развива много добре за теб.

Сякаш краката ми се подкосиха. Хав често се шегуваше, но никога не беше проявявал жестокост. Извърнах поглед встрани, преди да е видял, че ме разстрои.

- Ще го повторя: животът си е мой. Ако искам да го опропастя, решението за това си е мое.

Той въздъхна, протегна ръка, а после я отпусна, защото видя, че се дръпнах.

- Извинявай, не биваше да го казвам, но просто ме подлудяваш.

- Значи аз съм виновна, задето ти се държиш грубо, така ли? Сега всичко ми е ясно. Нищожният ми живот тук просто не стига на изключителното семейство Бенедикт, нито дори на моето собствено. Всички ме презирате, защото не съм амбициозна и целеустремена като вас.

Не е вярно!

- Вярно е! - отвърнах аз като ехо със същата интонация. - Може би съжаляваш за думите си, но поне сега наистина знам какво мислиш под блясъка на очарователните ти, но измамни думи, които пръскаш върху всеки срещнат. Ти си като една вербална водна струя.

- Кристал, исках просто да кажа, че трябва повече да се грижиш за себе си.

Забързах крачка и го оставих назад, докато той отново ме настигна.

- Съжалявам, наистина съжалявам.

- Млъквай, Хав. Не искам да разговарям с теб.

- Сладкишче...

- Не съм ти сладкишче, нито красавица, нито нещо друго! Дори не съм истински савант, така че изпарявай се от живота ми!

Той вдигна ръце.

- Добре, добре, разбрах. Извинявай, че се бях загрижил за теб.

Бутнах портата на двора.

- Хайде, Роко, да намерим вечерята ти.

Дори Даймънд усети, че между нас с Хав не всичко е наред, при все че бе погълната от сродната си душа. Двамата с Трейс понесоха на плещите си бремето на разговора по време на вечерята, докато накрая положението стана неловко за всички ни. Бях се зарадвала да я видя, но начинът, по който гледаше Трейс през масата и му говореше с очи, ми подсказваше, че вече не ми принадлежи, а може би и никога не ми е принадлежала.

- Е, Кристал, как върви новата работа? - попита ме любезно Трейс, след като ни разказа историята за едно свое разследване на неотдавнашна финансова измама. Дарбата му позволила да проследи откъде тръгвало всичко и така ги отвела право до вратата на виновника, който се бил заел със старомодното престъпление да си печата сам пари.