Джос Стърлинг - Кристал

Май трябваше да премисля отново дали наистина не полудявах.

Дори да живее във Венеция, човек трудно би могъл да я види с нови очи. Толкова пъти е описвана от писатели, художници и режисьори, че вече прилича на красива, ръчно изработена яхта на повърхността на Адриатическия залив, но затрупана цялата от миди до задушаване. Понякога се налага да я извадиш от водата и да я остържеш от налепите, докато отдолу се покажат голите дъски, иначе ще се килне на една страна от тежестта. Може би бях проектирала върху града собственото си колебливо разбиране за света, но за мен основната истина, голите дъски, беше, че врялата и кипяла в историята Венеция стоеше на ръба на разрушението и може би нямаше да дочака края на века заради глобалното затопляне и покачването на морското равнище и сега беше последният шанс да се види културното наследство. Изправен пред такава съдба не чак толкова далеч на хоризонта, животът тук беше още по-сладък: слънчевите площади, папагалите, които подсвиркваха от прозорците на горните етажи, тесните, криволичещи улички, тайните кътчета; групите от работници, художници, студенти, които свързваха града в едно цяло като брънките във верига; ежедневните приливи от туристи, които заливаха града, а после и отливите им. Скъп и уединен, градът не беше удобно място за живеене, но всички имахме някаква особена причина да изберем да дойдем тук. Аз бях избрала града заради семейството ми и щастливите спомени за Nonna, но освен това ми се искаше да живея на някое неповторимо място, което да подхранва въображението ми. И Даймънд изпитваше същото, макар че никога не бяхме обличали чувствата си в думи. Просто и двете обичахме Венеция - любов, която не бях изпитвала към никой друг град, където бях живяла.

Една частна моторна лодка спря на пристана пред църквата, а бялата й диря порозовя на залеза. Облечена цялата в черно, на брега слезе дребничка дама, подпомогната от плещестия лоцман в спретна тъмносиня униформа. Веднага я познах - всеки, който беше поживял една-две години във Венеция я познаваше. Контеса Николета притежаваше един от малките острови близо до Лидо* - дългата, тясна бариера между Венеция и Адриатическо море. Лагуната беше осеяна с подобни самостоятелни територии: едни от тях бяха някогашни инфекциозни болници, а други монашески колонии. Владението на контесата не беше далеч от тук, близо до къщата на Елтън Джон и недостъпния за простосмъртните хотел, в който отсядаха всички звезди за филмовия фестивал през септември. Говореха, че било малко бижу, разположено удобно срещу града, но същевременно голямата й къща осигурявала пълно уединение. Само най-старите италиански фамилии и рок звездите притежаваха такава собственост. От стълбите на църквата човек можеше да зърне единствено покрива на къщата и дърветата наоколо. Иначе имението си оставаше съблазнителна загадка и във въображението ми беше станало толкова примамливо, колкото и градината зад дебелите стени за Мери Ленъкс от „Тайната градина“*. Възрастната дама също беше савант и ме познаваше, или поне беше близка с Даймънд, и вероятно досега беше забелязала съществуването ми.

Подпряна на ръката на кормчията, възрастната жена тръгна с несигурна походка към църквата заедно с другите хора, които отиваха на службата. Роко се разлая и привлече вниманието й към мен. Станах (човек не бива да седи, когато някой италиански благородник благоволи да го поздрави).

* Пясъчният нанос е дълъг единайсет километра и там всеки септември се провежда филмовият фестивал във Венеция. Бпр.

* „Тайната градина“ е английска книжка за дена от Франсис Бърнет. Главната героиня, Мери Ленъкс, остава сираче и е изпратена да живее в мрачния замък на имението Мисълтуейт. Тук тя среща своя болнав братовчед Колин. Двете деца имат всичко, но въпреки това са капризни, самотни и нещастни. Единственото нещо, което събужда интереса им, е заключената Тайна градина. Б.пр.

Контесата първо потупа Роко, а после се обърна към мен:

- Кристал Брук, нали така? Как си, мила? - попита ме тя на италиански. Лоцманът спря, за да може контесата да размени няколко думи с мен. Изражението му беше скрито зад чифт огледални слънчеви очила. Помислих си, че трябва да е доста търпелив, за да понася честото й спиране - тя имаше толкова много познати в града. Но в подобни случаи той се беше научил да остава напълно безизразен.

- Добре съм, благодаря ви. Започнах работа при синьора Кариера.

- Ах, да. Чух, че е получила голяма поръчка от филмовата компания. Какво щастие и за двете ви!