Джос Стърлинг - Кристал

- Кристал Брук, засрами се, момиче! Намираме се на обществен паркинг. Не, не това. Питах просто дали ще ми позволиш да поговоря с теб чрез телепатия.

- Ако искаш да повърна в колата ти, моля, заповядай.

- Толкова лоши ли са последиците?

- Да. И не се шегувам. Става ми много, много лошо, когато опитам с някой от близките ми. Глупаво е, но аз не съм кой знае какъв савант и, изглежда, дарбата някак не се е пренесла върху мен. - Свих рамене, без да мога да обясня това, което и сама не разбирах.

- Какво ще кажеш да опитам с леко докосване? Можеш да ме изключиш в момента, в който ти прилошее. Става ли?

Погледнах часовника си.

- Не знам дали имам време.

- Отпечатала ли си на принтер бордовата си карта?

Кимнах.

- Тогава имаш време. - Нямаше да ме остави да се измъкна.

- Добре. Но само леко докосване. И моля те, не се смей, ако повърна.

Той вдигна и двете си ръце.

- За нищо на света не бих ти се присмивал.

- Би го направил, и още как. - Спомних си как се беше пошегувал, когато повърнах след мозъчното сътресение. Толкова се разгневих, че го изгоних от хотелската стая и настоях да ме оставят да поспя без никакви лекарски намеси повече, за да ми мине главоболието.

Клевета. - Той ми подаде ръката си. - Няма да се смея. Честна дума.

Поех дълбоко дъх и докоснах с върха на пръстите си дланта му. Затворих очи и усетих как присъствието му започна да се промъква нагоре по ръката ми като топлината от печка на дърва в студен ден. Отначало не болеше, но щом се приготви да осъществи връзка с ума ми, мозъкът ми започна да протестира, стомахът ми се навдигна, сякаш бях вързана за влакче в увеселителен парк и правехме лупинги.

- Не мога! - Дръпнах рязко ръката си и затиснах с нея устата си, докато очите ми се напълниха със сълзи на гняв. Знаех си. Не можех да ги правя тези номера, които бяха като детска играчка за другите. Бях се провалила напълно и нямаше смисъл дори да продължавам да се наричам савант.

- Дишай дълбоко. Ще ти мине. - В тона на Хав нямаше и помен от насмешка. Вече не ме докосваше, но гласът му ми вдъхваше спокойствие, помагаше ми да преодолея кризата с дишане.

Няколко минути поседяхме умълчани, докато накрая успях да се съвзема.

- Вече съм добре. - Примигнах, за да спра сълзите, но отвътре все още треперех. - Сега вярваш ли ми?

- Никога не съм мислил, че лъжеш. Просто... Виж, Кристал, нали знаеш каква е моята дарба?

Кимнах.

- Помага ми да виждам разни неща. Почувствах, че нещо не е наред там вътре, но не мога да кажа повече, освен ако не погледна по-надълбоко - той посочи главата ми

Това ме накара да затърся с ръка дръжката на вратата.

- Няма нищо, Хав. И без това бързам сега.

Той скочи от мястото си и ми отвори вратата, преди да успея да разплета дамската си чанта от колана.

- Не искам да те тревожа, но трябва да направиш нещо. Иди на лекар, като се прибереш; но някой, който познава добре савантите, щом не искаш аз да те докосвам. - Беше малко ядосан, но нямаше какво да направя - просто не исках никой да бърника в ума ми

- Да, добре. Ще отида на лекар. Благодаря ти. - Дръпнах дръжката на куфара и го затеглих по асфалта.

- Довиждане, Кристал.

Погледнах назад. Беше се подпрял на колата си и ме наблюдаваше с необичайно изражение на лицето си. Хав, сериозен? Не, нещо не беше наред тук. Сега вече наистина се уплаших.

Довиждане. Благодаря, че ме докара.

- За нищо. Пази се.

Затичах се към терминала, а зад мен колкото и да не ми се искаше, куфарът ми подскачаше и вдигаше оглушителен шум. Не знам защо изпаднах в такава паника. Струва ми се, че бягах от страха от неговото откритие, че дори не съм една от тях. Винаги съм вярвала, че съм някакво отклонение, издънка от истински савант. Дали истината беше изписана по някакъв начин в мозъка ми?

Докато чаках на опашката да оставя багажа си, той ми изпрати съобщение.

Хей, Лъв, обади ми се да кажеш как е минал прегледът при доктора. Андрокъл

За втори път споменаваше този герой. Бързо проверих името в Гугъл и прочетох легендата за римския роб, който извадил трън от крака на един ранен лъв. Вече знаех какъв ще бъде отговора ми.

Гъъррр.

Рио д ‘Инкурабили, Дорсодуро*, Венеция

Влязох в двора през вратата откъм канала и стоварих торбите върху малката градинска масичка с мозайката.

- Здравей, хубавецо! - коленичих, за да погаля по брадичката Барози, стария котарак на Nonna. Ленивият, риж генерал от котешкото царство беше превърнал дъската под масата в свой команден пост, от който съскаше предизвикателствата си към бигъла на синьора Кариера и надменно следеше птичките с очи, а те отдавна негодуваха, задето беше толкоз мързелив, че дори не ги преследваше. Чувах лаенето на Роко от апартамента на първия етаж. Синьората ме изпрати по-рано у дома (което за нея означаваше, че навън все още беше светло), за да го разходя. Извадих ключовете си.