Джос Стърлинг - Кристал

- Барози, предупреждавам те: имаш десет секунди и после пускам Роко.

Квартал на Венеция. Бпр.

Барози присви очи. Беше прав да не се впечатлява - идеята на Роко за свирепо куче се заключаваше в това да надава картечен огън от истеричен лай. Но и най-малкият намек за ответен удар от котарака и той тичаше да се скрие в полите ми. Във Венеция жилищното пространство е оскъдно и затова кучетата са малки, но котките стават огромни, тъй като тук е котешкият рай - има много мишки и никакви коли: естественият ред беше обърнат с главата надолу.

Отключих тежката ключалка на входната врата на съседката ни и пуснах бигъла да направи една предварителна обиколка на градината, да подуши тук-там, а в това време аз се качих по външните стъпала до нашия апартамент на втория етаж. Венеция се подмладява, колкото по-нагоре се изкачва човек: апартаментът на синьора Кариера беше от късното Средновековие, с тежки дървени греди и мрачни стаи. Пристроен по-късно, нашият беше само на няколкостотин години и имаше високи тавани и много светлина. Оставих покупките на кухненския плот и погледнах към малкото дворче с прането, проснатото на въжетата, малката веранда и купищата саксии с цветя край високите стени, а после към Канале дела Гуидека - широката ивица вода, която отделяше Венеция от сателитните й острови. Слънцето вече се потапяше над крановете и покривите на предградието Гуидека отсреща и почти отвесните снопове осветяваха бледите кайсиеви стени на кухнята, като ми напомняха, че трябва да побързам, ако искам да разходя Роко на светло.

Преоблякох се в чифт черни къси панталонки и бяла тениска, свалих елегантните си обувки за работа и на тяхно място си обух маратонки. Предупреждението на Хав отпреди няколко седмици ме беше накарало да бъда по-внимателна със здравето си и затова бях започнала да тичам. За голяма моя изненада, намирах го дори за приятно. А и така си имах извинение да не отида на лекар. Даймънд не беше тук да ме тиранизира, а без нея сама никога нямаше да пристъпя прага на някоя клиника. От тичането се чувствах добре, а това означаваше, че нищо ми няма. Имах късмет да живея на една от малкото венециански улички, където беше възможно да тичаш в права линия. Широката улица „Затере“ вървеше край Канала и ставаше отлично за писта за бягане, при това не беше претъпкана с туристи.

Вързах косата си на опашка с един широк ластик, после направих няколко упражнения за загрявка, като гледах да не мисля за празнотата в апартамента. Никога преди завръщането ми от Денвър не бях живяла сама. В училище около мен вечно имаше някой - другите момичета или учителите, а след като завърших, с Деймъвд деляхме апартамента. Продължавах да изпитвам усещането, че само си играя на пораснала жена, която сама се справя с живота, а сетне изведнъж вече плащах сметката за телефона, зареждах хладилника с продукти - изобщо всички дреболии, които сякаш са запазената територия на възрастните. Неусетно бях минала в техния отбор, но отвътре продължавах да се чувствам като момиче. Дори не можех да дам изблик на гнева си като хората, когато ми идваше до гуша от шефката - нямаше кой да се стресне, щом затръшна силно вратата или избухна в поток от ругатни. Бях започнала да разговарям с животните. Е, поне не чаках да ми отговорят. Може и да се превръщах в ексцентрик, но не бях полудяла.

- Хайде, Роко, да тръгваме! - Заподскачах надолу по стъпалата с олекнало сърце, щом видях простия ентусиазъм на бигъла, шляпащите му уши с цвят на карамел и наперената му бяла муцунка. Тръгнахме по края на Дорсодуро в посока обратна на часовника, а целта ни беше забележителната часовникова кула на пиаца Сан Марко. Тя се издигаше над покривите като квадратна ракета върху много чудновата площадка за излитане. Центърът на Венеция прилича малко на знака Ин и Ян. Известният площад Сан Марко и розовият Дворец на Дожите се намират в дебелата част в черния Ян; аз живеех точно на върха на белия Ин. Канале Гранде, който разделя двете, беше извитата линия по средата. Три моста, разположени на равно разстояние един от друг, свързват двете страни на града, и сред тях беше и прочутият Риалто, точно по средата. Ако човек знаеше пътя (а чужденците по правило лесно се губеха в лабиринта от улички даже и с карта), тогава само за двайсетина минути можеше да се придвижи между забележителностите, а скочи ли в някой vaporetto, тоест воден автобус, щеше да стигне и за десет.

Стигнах края на „Затере“ доста бързо. Седнах на стъпалата на църквата „Санта Мария дела Салюте“ и гушнах Роко. Часовниковата кула на Сан Марко отсреща се къпеше в злато от залеза. Туристите на върха й сигурно виждаха чуден спектакъл, докато вечерта се спускаше над лагуната. Чудех се дали някой не ме гледаше през бинокъла си. Помахах за всеки случай.