Крис Бънч - Кралят-воин

Но поне най-сетне имаме мир, достатъчно зърно и вода, а ясновидците предричат хубаво време и топла пролет.

Нуманция все пак ще се съвземе.

Кимея и другите чародеи успяха да запалят отново газовите находища на Никиас и той отново е Градът на светлините. Нуманция все пак съществува и поредната легенда потъва в прахта.

Има и други проблеми.

Първият са товиетите. Никой не знае какво ще направят — дали ще помогнат на страната си да се възроди в замяна на участие във властта, или отново ще потънат в мрак, ще се върнат към убийствата и кражбите, към старото си мислене, че само те имат право да властват, и компромис няма да има.

Най-тежкият проблем за Нуманция беше властта.

Казано просто, такава няма. И нищо не се предлага.

Никой не желае да се върнем към колебливата Власт на Десетимата или към продажния Велик съвет.

Може би всяко селце, всеки град, всяка провинция трябва да издигне достойни водачи, мъже, а защо не и жени, хора от простолюдието, както и благородници, които да са отговорни към хората, които са ги избрали, и да не се превърнат в кървави тирани.

Не знам как точно би могло да се състави такова управление, а и никой друг не знае, дори товиетите.

И като че ли се налага само един популярен избор:

Аз да бъда провъзгласен за крал на Нуманция.

Потръпвам при тази мисъл. Видял съм какво става с хора, които сядат на трона, когато златният венец увенчае челото им.

Има и по-лоши неща от колебливата и некомпетентна Власт на Десетимата.

Съществува потисничеството на монарсите, злото, което те с радост налагат, с радост се хвърлят в него.

Помня крал Байран и колко малко се грижеше за народа си, за поданиците си, велики и нищожни. Помня как се възползваше от съществуването на ордена на дарлиадите, чисто заробване на жени под красиво име. Помня как ми заповяда да убия своя приятел и верен слуга Карджан, човек, който не ми беше направил нищо лошо, само за да изпита едно заклинание. Помня и други срамни престъпления, които неговите предшественици бяха извършили над народа на Майсир.

Помня Лайш Тенедос, някогашния ми най-близък приятел, човека, който искаше да управлява мъдро и добре, човека, комуто служех с гордост. Колко бързо се беше променил. А дали изобщо се беше променял? Дали неговата благонамереност, преди да го короновам, не беше преструвка и безумният демон не го бе обладавал винаги? Това ли го беше привлякло към трона, вместо да си остане кротък преуспяващ островен чародей?

Не мога да се съглася, че съм бил пълен глупак да му повярвам. Нито че всеки друг около мен бе също толкова запленен от него. Но все пак…

Не. Не мога да бъда крал.

Е, тогава кой все пак ще управлява любимата ми Нуманция?

Кой драговолно ще се заеме да разреши многобройните ни проблеми?

Тези големи въпроси са очевидни, но има и други, които терзаят душата ми. Линтон Барда, ако е жива, все още е курва, а семейството й, което толкова добре служи на отечеството си, тъне в бедност. Има разбойници по пътищата, но има и скитащи мъже, бивши войници, които не знаят как ще живеят отсега нататък; селяци като Гунет и нейните хора, макар че те са безкрайно по-щастливи от много други, защото си имат добра водачка.

Какво да кажа за всички тези хора, които се връщат в ума ми толкова ясно и рязко, все едно че току-що съм ги оставил, хора, които съм познавал от години, хора, които съм виждал за миг, хора, които познавам добре, и непознати, които съм зървал мимоходом? Кой ще ги управлява?

Помня девиза на своята фамилия:

„Държим на верността.“

Но никой няма право да ме помоли да поема тежестта на короната. Достатъчно дадох за своята страна. Искам просто да ме оставят на мира, било в Симабю, било в Никиас, може би като скитащ негарет, отвъд границата, в Майсир. Кимея нали ми каза, че такъв живот ще й хареса?

Късно следобед Йонджи дойде и ми каза, че делегация от най-висши оцелели благородници се е събрала в Никиас.

Утре, твърди той, ще се съберат и ще настоят да бъда коронясан.

Според Йонджи това било много смешно.

Поговорихме си с Кимея до полунощ, след това я оставих сама в леглото, и отидох в голямата дворцова катедрала, където крале и други владетели на Нуманция от незапомнени времена са се молили на боговете.

И също отправих своята молитва.

Но не получих отговор — нито от Айрису, нито от Сайонджи, нито от мъдрия бог-маймуна на Симабю, Вачан, нито от божеството на фамилията ми, Танис.

Тъмното пространство на храма ми отвърна с шепота на моите одежди, на моя дъх и на стъпките ми, докато крачех напред-назад.