Крис Бънч - Кралят-воин

— Империята ми вече ще е вечна, като мен — продължи той с насмешка. — Нищо не може да спре това. Никой вече не може да ме лиши от предопределеното ми.

— Някога почитах Сайонджи, но после разбрах, че мога да стана по-велик от нея, защото кой е изпратил на Колелото повече души от мен? Какво са боговете, ако не демони, успели да наложат своя култ и да извличат могъща сила от това почитание? Не е ли истина, че всички онези, които наричаме богове — Умар, Айрису, Сайонджи и всички други — някога са били простосмъртни, превърнали се в демони и после в богове? — той се засмя. — Сега аз ще бъда като тях, ще бъда по-велик от тях, защото зная какво искам, знам, че всичко, което съществува, е едно и че всичко, което има значение, е сила и власт, защото с власт и сила владеем огън и вода, земя и въздух, война и любов дори.

— Е, хайде, Дамастес — продължи той с някаква наслада в гласа. — Хайде, ела и се опитай да спасиш от мен своя свят.

Закрачих към него и привидението затрептя, и пред мен стояха четирима Тенедосовци, все едно че гледах в огледала.

Замахнах с меча и в този миг Кутулу се съживи, хвърли се напред да поеме удара, мечът се стрелна и излезе от тялото му и дребният мъж рухна на пода и се сгърчи.

Тенедос погледна трупа и сви пренебрежително устни.

— По-добър като шпионин, отколкото като воин. И преди всичко — най-обикновен неверен слуга, наказан заслужено. Хайде, Дамастес, сражавай се с нас… бий се с мен, защото кое от нас е истинско и кое — илюзия?

Замахнах срещу една от фигурите, тя отскочи, усетих болка в хълбока и видях блясъка на отдръпващата се стомана.

— Малко ужилване! — изсмя ми се Тенедос в лицето и замахнах към един от петимата Тенедосовци, отстъпих встрани и посякох към друг. Едно от привиденията отново посече към мен, парирах и усетих отпора на стоманата, бързо забих напред и по ръката на фигурата потече кръв.

— Добре — изръмжа през зъби Тенедос. — Забравих колко добър си с меча. Хайде тогава да си дадем още малко предимство.

Виденията отново потръпнаха и вече бяха девет.

— Нечестно ли, Дамастес? Защо не се оплачеш? Кажи нещо. Помоли се, призови боговете си, ако искаш. Може би те ще се намесят.

Изсмя се и смехът му отекна, после секна изведнъж.

— Дотук с игрите. Стига шегички. Създанието ми зове да го насоча какво да разруши и нямам повече време за теб.

— Сбогом, Дамастес а̀ Симабю — викна той. — Приеми ориста си и се надявай Сайонджи да те дари с друг живот, преди да съм готов да завладея и нейното кралство.

И присви очи, готов да замахне.

Отскочих назад и за миг го разсеях.

— Не умираш лесно — изръмжа той и запристъпва към мен, с ловката стъпка на опитен фехтовач.

Напрегна мускули и в този миг се чу женски глас:

Стаята около мен се промени, изведнъж отново стана просто стая, трептящият въздух застина и пред мен вече имаше само една фигура.

За миг Тенедос не разбра какво става, после замахнах и той се дръпна назад, и изрева от болка, и кръвта потече пурпурна от хълбока му.

Тенедос вдигна меча си, стоманата изсъска във въздуха, скочих напред и мечът ми го прониза в рамото. Той приклекна, острието изсвистя към краката ми и ме перна в коляното.

Той се надигна и замахна, но вече се бях отдръпнал, бях встрани от него, прободох го с все сила и мечът ми излезе през гърба му.

Тялото му се вцепени, лицето му пребледня, сгърчено от болка, от омраза и страх, и устата му се отвори, за да ме прокълне, но не излезе нищо, и той се отпусна.

Изтръгнах меча и Тенедос се свлече на пода.

Чу се писък — не, беше нещо много по-ужасно от писък, беше отчаян вой, сякаш се раздра самата тъкан на този свят, и земята под нозете ми се разтърси. А може би просто умът ми ми каза, че точно това трябва да стане, когато умре най-могъщият от всички магьосници.

Тенедос лежеше на една страна, съвсем застинал, но не можех да съм сигурен. Изритах го по гръб, извадих камата на Йонджи и забих нагоре под гръдния кош, в сърцето му.

Очите му бяха празни, мъртви, но помнех как веднъж бе излъгал за смъртта си. Без глава нямаше да има съмнения.

Но преди да нанеса удара, въздухът около мен се сгъсти, чух плющене на криле и отстъпих назад.

Вече не знам дали вярвам в богове, поне във формата, в която ги почитаме.

Но това, което видях, беше съвсем истинско. Във въздуха, макар и само за миг, висеше женско лице и рамене, с безумно развята, разрошена коса и жадно блеснали очи. Не можах да видя голите й гърди, но на шията й имаше наниз. Наниз от черепи.