Крис Бънч - Кралят-воин

Качихме се, отвързахме я и се оставихме на течението да ни понесе надолу с бавни, безцелни завъртания, все едно че на борда и на кърмата няма никой.

Бреговете на този ръкав бяха великолепно място за езда преди девет години, под дървета и високи храсти — подобна на парк ивица, минаваща през правителствения квартал на Никиас.

Отдавна бяха престанали да я поддържат и дърветата бяха отсечени за огрев или за други цели. Човешки и животински трупове плуваха по течението, лежаха струпани по двата бряга и всичко наоколо в зноя вонеше на смърт.

Усещах пред себе си надигащата се тъмнина и натиск, както човек усеща гръмотевичната буря, преди да се разрази.

Блъснахме се в един полусрутен мост, бележещ предните ни линии, речният ръкав се ушири и се понесохме навътре във вражеския тил.

Няколко минути след това зад нас прозвучаха тръби и Линърджис започна прикриващата атака недалече от мястото, където бяхме преминали фронта.

Надникнах от каютата. Видях отпред извисяващите се бойници на Имперския дворец.

Канех се да скоча на брега с още двама мъже и да издърпаме лодката, но Кимея поклати глава, размаха много странно магическата си пръчка и зашепна. Течението отново ни завъртя, лениво, след това ни отнесе в крайбрежния храсталак и заседнахме — съвсем естествено, съвсем невинно.

Никой не наблюдаваше. Скочихме във водата, загазихме и изпълзяхме по брега. Имперският дворец беше съвсем близо.

Онези, които проектират градини за дворци, особено в смутни времена, обикновено попадат в интересен капан. Господарят, който ги е наел, обикновено иска укреплението му да е красиво, да е обкръжено с паркове и алеи. Но с всяко посадено дърво, с всеки изящно подрязан храст, с всяка градинка със скали и всяка статуя опасността за господаря и приближените му нараства, защото всичко гореспоменато може да предложи прикритие за врага.

Така беше и с Имперския дворец. Много добре помнех как в старите дни войниците мърмореха колко много патрули били необходими само защото императорът искал да има красиви градини. Помнех например една от тези градини, скрито и усамотено място, където тримата с Маран и Амиел за първи път правихме любов. И веднага се изругах наум, че се държа като пиян маймуняк.

Плъзнахме се безшумно през парка, като мъгла, движеща се между дърветата. Имаше стражи, но ги подминавахме; зейналите прозорци на палата бяха все по-близки.

На моста над рова имаше петима-шестима пазачи, с еднаквите и безизразни лица на „хомункули“. Ако успеехме да ги свалим, без да вдигнем шум, след няколко минути щяхме да сме вътре.

Чувството за обреченост ставаше все по-силно, все по-близко. Тенедос трябваше да е започнал заклинанието си. Айрису само да ни дадеше още няколко минути…

Но не ни ги даде. Или може би бе поискал, но Сайонджи го бе помолила за благодеяние, с радостен смях, в очакване на прилива от души, който щеше да потече към нея, за да стигне до Колелото.

Два пъти в небето изплющя гръм, макар че не се виждаше никакъв облак. Земята се разтърси.

Оттатък Латейн, отвъд града, в небесата се очерта тъмна фигура. Растеше и растеше, докато не стана по-висока от най-високата сграда в Никиас. Гръмотевицата отново изтрещя и чудовището се очерта на фона на небето с ужасна зейнала уста и зъби, от които капеше отрова. Четири ръце се протегнаха нагоре и демонът погледна към небесата, както бе направил и предишния път. Само че сега беше още по-ужасно, защото беше ден, а не връхлетяна от бурята нощ. Демонът изрева предизвикателно към всички богове в триумф, че е възроден.

А после се плъзна към нас, към града. Един от щурмоваците до мен изхлипа и едва се овладях — искаше ми се да падна на колене и да се моля, искаше ми се да побягна с писък, дори да се преклоня пред тъмния ужас, за да пощади душата ми от прегръдката си.

Но потиснах слабостта, извиках: „Хайде!“ и половината, после всички затичахме към двореца.

Демонът вече газеше през Латейн.

Един от стражите откъсна погледа си от кошмара, видя ни и вдигна тревога.

Миг след това се нахвърлихме върху стражите, повалихме ги и затичахме по моста и през разтворените порти към един от каменните дворове.

— Нагоре! — посочих личните покои на Тенедос, където беше живял, докато беше император, и в този момент нови двайсет от чудовищните му воини се изсипаха от вратата пред нас, добри воини, готови да изпълнят до смърт своя дълг.

— Ще ги задържим! — каза задъхано Йонджи. — Напред! — и се понесе към тях с хората си.