Крис Бънч - Кралят-воин

Но беше триумф. Владеехме повече от половината Никиас, а защитниците се бяха оттеглили в плътен кръг около самия център на града, дворците на властта, казармите и самия Имперски дворец, където беше Тенедос.

Заповядах настъплението да спре и първите ни четири редици да се укрепят.

Свалбард донесе чай, хляб и сирене.

Видях, че Синаит и Кимея бързат към мен, с угрижени, уплашени лица. Изпих чая и оставих храната. Умората ми беше изчезнала.

— Надига се заклинание — задъхано каза Синаит. — Голямо заклинание. Много голямо.

Умората ми бе изчезнала, защото знаех какво е това заклинание. Най-могъщото от всички заклинания, хвърляни някога в Нуманция. Онова, което Тенедос бе принудил своето кралство да понесе.

Беше магията, призовала чудовищния тъмен демон, унищожил Чардън Шир в неговия замък, ужасът, който по-късно той бе развихрил срещу майсирците и срещу самия Никиас. Заклинанието, което бях прекратил.

Точно в този момент Тенедос сключваше сделка с този демон, сделка за кръв и за смърт. Последния път, когато бе сключена тази сделка, в отплата трябваше да платят със смъртта си милиони майсирци и не по-малко нуманцийци.

Каква щеше да е цената на демона този път?

И докъде, колко дълго щеше да остави Тенедос този ужас да вилнее?

Имаше само един начин демонът да бъде спрян.

Очаквах Линърджис да започне да спори, че отново хуквам като идиот, но този път спорове нямаше. Той само ме изгледа странно, измърмори под нос нещо за прекъсната дълга връзка и каза, че ще направи лъжлива маневра където пожелая, за да ме прикрие.

Синаит заяви, че трябвало да дойде с мен, но отказах. Беше създала и обучила маговете ми и продължавах да смятам, че е малко по-голяма магьосница от Кимея. При неизбежно могъщата магия, която се очакваше, исках Синаит да остане с армията, за да може моментално да реагира на всичко, което последва.

Отведох Кимея настрана и й казах какво възнамерявам да направя.

— Добре — отвърна тя. — Щях да се ядосам, ако беше тръгнал без мен. Какви са шансовете ни?

— Сигурно седемдесет на трийсет, че ще се доберем до двореца, четиридесет на шейсет, че ще успеем да проникнем вътре… а оттам нататък Сайонджи държи заровете.

— Каква благородна реч — каза тя. — Направо ме кара да хукна презглава и да умра заради някого. Взимам Джакунс. Имаме да уреждаме с Тенедос много по-голяма сметка от теб.

— Не — отсякох. — Тук грешиш.

Озърнах се за Свалбард и видях, че идва към нас с Йонджи.

— Щом тръгваме срещу Тенедос, реших, че Йонджи трябва да е с нас — каза едрият мъжага.

И този път нямаше спорове. Йонджи беше с мен от самото начало, още в Кайт, с ясновидеца Тенедос.

— Десет от най-добрите ти мъже — казах му и той само кимна.

Измих се, почистих и наточих меча и камата си, уверих се, че леко излизат от ножниците, после излапах набързо храната, която вестоносецът бе донесъл от полевата трапезария. Със себе си взех само оръжията си и манерка с вода. Ако се забавехме за повече от ден, значи нямаше да сме успели.

Йонджи се върна с десет мъже.

— Създал съм корпус от тъпаци — гордо заяви той. — Всички идиоти поискаха да дойдат, въпреки че не им казах какво готвим, а само че със сигурност ще умрат.

Мъжете се ухилиха добродушно.

Накарах Кимея да вдигне Квадрата на мълчанието и им обясних задачата. Един от щурмоваците изръмжа:

— Бива. Време е да го пратим тоя шибан демон в ада, откъдето е дошъл.

— Да я свършим тая шибана война, че да се върнем и да поживеем и ние като хората — изсумтя друг.

Канехме се вече да тръгнем, когато притича Кутулу.

— Чух, че имате малко работа оттатък.

— Как пък го чу това?

— Спокойно де — отвърна той. — Никой освен мен не знае. А аз знам най-добрия път до Имперския дворец.

— Имаш толкова право да дойдеш с нас, колкото всеки друг. Не че си въобразявам, че може да те задържи нещо друго освен въже.

— Прав си, не може — отвърна той. — Трябва да платя един стар дълг.

И се засмя, доволен като дете на рождения си ден.

Казах на Линърджис къде искам да атакува, след като Кутулу ми показа маршрута си на картата. Наистина беше много практичен.

И тръгнахме, за да убием краля-демон.

Преминаването на все още разкъсаните вражески линии се оказа лесно. Продължихме на изток през грамади от трупове, горящи сгради и оцапани в сажди и кръв воини към река Латейн, към ръкава, течащ към Имперския дворец.

Намерихме канал, пълен с лодки — над петдесет. Избрах една с подходяща големина, работна лодка с малка каюта. Изглеждаше ужасно разнебитена, но поне нямаше да потъне прекалено бързо.