Крис Бънч - Кралят-воин

Този път оставихме прикритие и се оттеглихме в уличката да се прегрупираме. Удивих се, че все още не съм ранен, примигах, щом по лицето ми закапа кръв, после опипах запулсиралото си от болка бедро. Но раната на главата беше повърхностна, а бедрото сигурно бях ударил в нещо. Нищо сериозно.

— Сега какво? — попита с лека насмешка Йонджи. Превързваше с отпран от риза парцал посечената си ръка, беше ранен и в крака.

— Атакуваме пак — отвърнах навъсено.

— Трябва да научим някой нов начин на бой, освен да налитаме като идиоти. Човек може и да умре така.

— Сендрака го убиха точно така. Преди два часа — добави той и въздъхна. После изрева: — Готови!

И в този момент чухме още викове и притичахме към другия край на улицата.

Към позициите на Тенедос се изливаха мъже, стотици мъже, моите проклети от боговете мъже — прииждаха сякаш от нищото. Прехвърлили бяха по някакъв начин реката. Завикахме с тях и затичахме напред в атака, и този път овладяхме началото на моста.

— Не спирай! — изревах. — Осигури другата страна!

Офицерите и сержантите ме познаха, заповедта ми отекна по дългата колона и затичахме по моста сред вихъра от стрели, от двете ми страни падаха мъже, пред мен се изправи облечен в сиво стрелец, стрелата бе насочена в гърдите ми, очите му се разшириха от паника, той изпусна лъка и стрелата изхвърча високо над мен, а мечът ми посече гърлото му, докато другият до него замахваше да ме прониже с копието си, и камата на Йонджи се заби в корема му.

Изтръгнах копието и продължих напред. Свалбард се биеше с трима, освободих го от единия и той уби един, след миг — третия, докато успея да си поема дъх.

Войниците се изсипваха от двете ми страни в плътна вълна — и тогава видях Кутулу, в името на Айса, с две дълги ками в ръцете и с поглед, обезумял като нашите, и го хванах за рамото.

— Какво стана? Откъде се появихте? Нали буксирното въже се скъса?

— Скъса се — отвърна задъхано той. — Но един от саловете го видя, че се отнася, и тръгна след него, издърпаха го и се оставиха течението да ги понесе към другия бряг като дете, люлеещо се на въже! Не знам дали някой помогна с магия. Но през реката вече има и други въжета, армията идва и вече нищо не може да ни спре!

— Нас? Впрочем, какво по дяволите търсиш ти тук?

Кутулу се ухили с широка, щастлива усмивка — за първи път го виждах толкова възбуден.

— Времето за шпионите свърши. Най-сетне мога да бъда войник.

И затича след другите.

Видях накуцващия към мен Линърджис, с двама офицери от двете му страни, после — тичащата към мен Кимея. С магическата пръчка в едната ръка, с окървавен меч — в другата.

След миг се прегърнахме.

— Богове, колко се радвам, че си жива! Не знам какво щях да направя, ако…

— Тихо — отвърна ми тя задъхано. — И аз. Но те обичам — и ме пусна.

— Пробихме — каза Линърджис. — Планът ти успя.

— С много кръв.

— Та какво друго е войната?

Погледнах грамадите от тела покрай парапетите — толкова много, че каменните плочи едва се виждаха — и потръпнах.

Линърджис кимна.

— Лошо. Но истинското клане тепърва започва. Вече е време Тенедос да види меча.

Не оставихме време на Тенедос да си поеме дъх, а веднага щурмувахме през моста. Укрепили се здраво на брега, други атакуващи части се прехвърляха на полуострова, завземаха други мостове и щурмуваха по тях.

Битката се превърна в месомелачка, ден след ден. Изпращах някоя част на бой и след няколко часа или дни бойците се връщаха — едва кретаха, имам предвид малцината оцелели. Вече не бях Дамастес Хубавеца, нито Дамастес Храбреца. Бях Дамастес Касапина.

От всяка такава шепа оцелели формирах отново частта, като ги назначавах за команден кадър и попълвах редиците с новобранци, които се изливаха в лагера ни, жадни да вкусят от войната. Едва ли много от тях харесваха вкуса, след като го преглътнеха. Нито дозите кръв и ужас, които следваха.

Стичаха се товиети и промених политиката си към тях: разреших да се бият заедно с моите хора, само с по няколко ветерани в редиците им, за да ги научат достатъчно, колкото да останат живи в първите решителни часове.

Съдбата на всеки редови войник в онези ужасни дни бе или да загине, или да бъде ранен. Повечето падаха още в първите часове на боя, но оцеляваха достатъчно, за да се превърнат в закоравели ветерани, годни да убиват без жал, без милост и без злоба.

Най-малко щастливите в армията ми бяха кавалеристите, тъй като по затлачените с отломки улици нямаше място за маневриране. Трябваше да ги спеша, да ги превърна в пехота и конете им да останат зад бойната линия.