Крис Бънч - Кралят-воин

— След мен! — ревнах и тръгнахме нагоре по дългото стълбище с Кимея, Джакунс, Кутулу и Свалбард. Завих на площадката, насреща ми изскочи слуга, размаха тромаво дългия си меч, ударих го в слепоочието с ефеса на моя и го преметнах през перилото.

Втурнахме се по дълъг коридор, към нови стълби, заизкачвахме се по тях. Чух пронизителен писък и видях как Кимея пада. Нещо отскочи от тялото й, какво, така и не разбрах, сърцето ми секна, трябваше да се върна при нея…

Но не можех, не можех да я прегърна в предсмъртния й миг, ако все още беше жива, и продължих тичешком напред, кипнал от гняв, и последните капки живот умираха в мен, исках само да повлека със себе си Тенедос до смъртта, защото всичко вече бе свършило.

Стигнахме до залостена врата, Свалбард я натисна с рамо, но гневът ми даде нечовешка сила и дебелите дъски изтрещяха под петата на ботуша ми.

Вече бяхме на открито, с моста над вътрешния двор отдолу, с дворцовите градини и Никиас отвъд тях, с Йонджи и неговите мъже, които продължаваха да задържат хомункулите. За миг се заковахме на място, щом чудовището излезе на брега и чух зловещия му хриплив дъх — ако изобщо беше дъх.

То замахна с опакото на юмрука си, небрежен удар, и огромната сграда на Министерството на войната рухна, все едно че беше направена от детски кубчета; демонът изрева в дивашко ликуване и около нас изтрещя стъкло.

Кракът на чудовището се изпружи напред и сградите по крайбрежния булевард започнаха да падат, сред тях — и бившият ни дом с Маран.

Оживелият ужас изрева от възторг. След миг обаче воят му секна.

На запад, в границите на Никиас, се надигаше ново привидение. Завихриха се кафяви мъгли, втвърдиха се и се роди воин. Воин-жена, с кафява броня и шлем, с пурпурен щит. С копие в десницата. Познах лицето й: ясновидката Девра Синаит.

Жената безстрашно закрачи срещу демона, въпреки че беше едва две трети от неговия ръст, и кошмарът изрева и настъпи. Замаха с ръце, копието се стрелна напред и демонът изпищя от болка и от рамото му бликна мръсна слуз. Копието отново се стрелна, но този път чудовището го изби настрани и удари с ноктестата си ръка, покрай щита, и жената-воин залитна назад и нещо червеникаво, като бледорозова вода, плисна във въздуха.

Жената замахна пак и този път улучи демона и болезненият му вой отекна отново. Но огромните му ръце се вкопчиха в копието, изтръгнаха го, стиснаха жената за гърлото и я притеглиха към ужасните зъби.

Жената-воин крещеше и се гърчеше. Привидението прегриза гърлото й, надигна тялото й във въздуха, хвърли го и изрева като лъв над жертвата си. И разбрах, че там, далече от града, ясновидката Девра Синаит бе загинала, за да спаси страната си.

Откъснах замаяния си поглед от гледката, затичах към вратите в края на моста — Джакунс тичаше до мен — и рязко ги блъснах. Изсвистя стрела и се заби в корема на Джакунс, той се завъртя и падна, и вече бяхме само трима; една желязна топка изхвърча от ръката на Кутулу в лицето на стрелеца, после той го намушка в корема; продължихме бежешком по дългата извита рампа и най-сетне видяхме високите врати в края й.

Зад тях бяха натруфените императорски покои. Изритах с все сила и крилата се разтвориха с трясък, по-силен от воя на демона, беснеещ по улиците на Никиас.

Стаите бяха по-други. Бяха се преобразили. Стените изглеждаха извити, усукани като в криво огледало, мебелите — странно огънати, като разтопени.

Самият въздух трептеше като в мараня.

— Добре дошъл — стигна до ушите ми тихият глас на Тенедос. — Добре дошъл при смъртта, Дамастес.

Стоеше пред мен. Не както го бях видял последния път, а млад, жизнен, облечен в бронята си отпреди двайсет години, с меч в ръка.

— Слугата ти няма да ни притесни — чух въздишка до мен и Свалбард се свлече на пода. Кутулу стоеше като вкаменен от другата ми страна.

— Не съм склонен към романтика — каза Тенедос. — Но пожелах да те убия сам, лично. Магията ми ще помогне на моя приятел да довърши задачата, която трябваше да му поверя преди години, докато все още бях император.

— Да унищожи Никиас. За да мога да съградя отново и него, и хората му по образ и подобие, каквото аз желая — продължи Тенедос. — Да. Точно така. Това е краят, Дамастес. Краят за теб, но моята нишка, нишката на моя живот ще продължи до безкрай.

Яростта ми разби заклинанието, скочих напред със замах и мечът ми изсвистя в празното — Тенедос вече стоеше на пет стъпки встрани. Замахна и парирах, стоманата изкънтя в оръжието ми, за миг изпитах надежда, че все пак не е привидение, че е истински, че може да бъде ранен, че може да бъде убит.