Тери Брукс - Камъните на елфите

Андер забави крачка. Не долавяше никакви признаци на живот. Обхванат от неясно безпокойство, се взираше в немите прозорци. Какво ли се беше случило този път?

Мина му през ум, че не си беше взел никакво оръжие. Трябваше да бъде предпазлив.

— Лаурън? — тихо повика. Никой не му отговори и той бутна притворената врата.

След миг, когато очите му привикнаха с полумрака, в жилите му се разля хлад. Безжизнените тела на младите елфи се търкаляха из стаята като изтърбушени играчки. Бяха мъртви — всички до един — Лаурън, Джейз и останалите… разкъсани сякаш от някой обезумял звяр. Притъмня му пред очите, обхвана го огромно, неизпитвано досега отчаяние. Това беше краят. Елкрис не можеше да бъде спасена, елфите бяха обречени на гибел… Разумът му отказваше да го приеме, една-единствена мисъл пулсираше в слепоочията му: кой би могъл да стори това? Кой друг, освен демоните!?

Излезе, като залиташе, и постоя миг-два на прага, за да спре да трепери. Трябваше да предупреди стражите на Черната порта и да бърза към замъка на баща си. Не искаше старият крал да научи от друг страшната новина.

Ясно беше какво е сполетяло Избраниците. Силите на Елкрис се изчерпваха и Забраната беше започнала да отслабва. Някои демони очевидно вече бяха в състояние да се измъкнат. Само те можеха да причинят нещо толкова ужасно. По недвусмислен начин злите сили заявяваха, че са излезли от забвение л и няма да допуснат някой да не се съобразява с тях. Всички, които можеха да помогнат за прераждането на Елкрис, бяха унищожени. С един-единствен удар.

Тичешком премина покрай лехите, за които се грижеше старият Уент. Градинарят бе вече там и привел гръб, плевеше с мотичката ся. Този път не размениха нито дума — единият, погълнат от работата си, а другият, все още потресен от току-що видяното.

Зад гърба на Андер Неузнаваемия потри ръце със задоволство и продължи да размахва мотиката.

Същата вечер Андер Елеседил сложи катинар на вратата на къщата, в която бяха намерили смъртта си Избраниците, и замислен помълча на прага, обгърнат от негостоприемен, сивкав мрак. Обезобразените тела на младите елфи вече бяха изнесени, а малкото им лични вещи — върнати на роднините.

Останал насаме с мислите си, Андер потръпна като пронизан от хлад. Прегледал бе елфските книги лист по лист, без да се приближи поне малко до отговора на загадката. А сега, след тази кървава баня, всичко изглеждаше съвсем безнадеждно. За миг поклати глава обезкуражен. Не ставаха ли излишни всички по-нататъшни усилия? И без това нямаше кой да занесе семенцето на Елкрис до Хранилището… Но дори напразните усилия бяха за предпочитане пред мъчителното бездействие, защото споменът за избитите младежи го преследваше непрекъснато.

Нямаше какво повече да търси тук и той тръгна бавно, навел глава, към Градината на Живота. Там цареше необичайно оживление — навсякъде в мрака проблясваха фенери. Войниците от личната стража на краля и тези от Черната порта обикаляха алеите. Вестта за злодейското избиване на Избраниците бе обиколила целия град и елфите бяха нащрек, въпреки че лично кралят ги бе уверил, че не ги заплашва непосредствена опасност. Този, който бе посегнал на Избраниците, засега бе постигнал целта си. Въпреки че това само по себе си не можеше да бъде успокоение. Всички осъзнаваха, че над земите на елфите бе надвиснала заплаха и че рано или късно бурята щеше да се разрази…

Елкрис умираше и сега вече нямаше никаква надежда за спасението й. Когато настъпеше краят, нищо не би било в състояние да удържи злото. Забраната щеше да рухне, а с нея и хилядолетното царство на елфите. Народът му щеше да бъде унищожен и, уви, нямаше магия, която би могла да предотврати това.

Андер се спря и опря гръб на каменния зид. Пое си дълбоко дъх, за да укроти бясното биене на сърцето си, и завладялото го чувство на безпомощност лека-полека отстъпи място на напрегнат размисъл. Но какво, какво, за Бога, дори Избраниците да бяха останали живи? Нали никой не знаеше къде да търсят Свещения огън, а им оставаше още съвсем малко време. Амбърли! Името й проряза като светкавица обзелите го мрачни мисли.

Неслучайно Лаурън му бе заговорил за нея при последната им среща. Тогава не се беше вслушал в думите му, но сега… Какво друго им оставаше? Андер трескаво обмисляше положението. Щеше ли изобщо да склони баща си да го изслуша? Старият крал още не можеше да си обясни постъпката на внучката си, но не виждаше в нея друго, освен предателство. Докато още се колебаеше дали изобщо си струва да разравя старите рани, пред очите му изплува съсипаното от мъка лице на баща му в мига, в който узна за смъртта на Избраниците. Това реши въпроса. Длъжни бяха да стигнат докрай — и без това нямаше какво повече да губят.