Тери Брукс - Камъните на елфите

— Принце…

— Лаурън? Още ли не спиш?

— Бях си легнал, но… сън не ме хващаше. Видях ви, че отивате към Градината и предположих, че на връщане ще минете оттук. Принц Андер, може ли да поговорим?

— Вече говорим — усмихна се принцът, но угриженото, изопнато лице на младия елф дори за миг не се разведри. — Какво има, Лаурън, да не си си спомнил още нещо?

— Да, но то не е свързано с разказа на Елкрис… И все пак помислих си, че ще е добре да го споделя с вас… за всеки случай.

Андер го слушаше внимателно. Крачеха рамо до рамо, отминаха спалното помещение и продължиха надолу по пътеката.

— Имам чувството, че правилното решение зависи от мен… — започна Лаурън. — Или поне ме засяга по някакъв начин. Може би защото аз бях първият, когото Елкрис заговори… И оттогава не мога да се отърва от чувството, че именно аз трябва да реша загадката. Сигурно надценявам собствената си значимост, но съм напълно искрен с вас, затова ви моля да ми простите… — Мислиш, че сме пропуснали нещо, така ли, Лаурън?

— Вече не знам какво да мисля, но има нещо, което не ми дава мира…

— И то е? — Андер забави крачка и внимателно го погледна.

— Не посмях да го спомена пред краля… Нито пред някой от останалите… — Младежът смутено замълча. Андер търпеливо чакаше.

— Става дума за Амбърли, Знаете ли, принце, тя беше единствената, която разговаряше с Елкрис. И то — неведнъж… Тя беше някак… по-различна от всички нас… Но не знам дали го е разбрала… Никога не сме говорили за това.

Андер сякаш се беше вкаменил, Лаурън, който досега трудно намираше думите, изведнъж забърза.

— Та се питах дали Елкрис не иска отново да говори с нея. И дали тя нямаш да я разбере най-добре, след като толкова пъти…

Той видя изражението на принца и не довърши. Андер наведе глава и бавно заговори:

— Амбърли я няма, Лаурън. Край. Отиде си и няма да се върне. Още ли не си го разбрал?

Червенокосият елф кимна безмълвно и на лицето му изведнъж се изписа огромно отчаяние.

— Беше просто една идея, нищо повече… Лека нощ, принц Андер.

Поклони се и изчезна в мрака, загърнат в белия си плащ. Андер остана загледан след него, потънал в невесели мисли. От една страна, баща му събираше и най-дребните и незначителни факти, подобно парченца от мозайка, за да намери решението на загадката. От друга страна, всички прекрасно знаеха, че е невъзможно да открият Амбърли, освен ако тя сама не пожелаеше да се появи. И че откак любимата внучка на крал Ивънтайн и негова гордост изведнъж реши да си замине, дори самото споменаване на името й пред краля беше табу. Той бе изтълкувал внезапното й заминаване като предателство и го понесъл по-тежко дори от смъртта на най-малкия си син, Ейн.

Така че Андер рискуваше не само да си навлече гнева на баща си, но и да сложи пръст в кървящата му рана. Освен ако не премълчеше идеята, подхвърлена от младия елф, която и без това му се струваше безнадеждна.

Той тръсна глава, сякаш за да отпъди тягостните мисли, и се отправи към покоите на краля. Гейл все още стоеше на поста си с подпухнали и зачервени от умора очи. Рано или късно той щеше да узнае тайната, но на неговата вярност можеше да се разчита. Той посрещна Андер с думите:

— Кралят е в кабинета си и ви очаква. Ако можете, убедете го да поспи поне няколко часа.

— Ще се опитам — обеща Андер.

Ивънтайн Елеседил вдигна глава в мига, в който влезе принц Андер, и видя поражението, изписано на лицето му. Изправи се, без да каже нито дума, разкърши умореното си тяло, разтърка очи и застана до прозореца, с гръб към сина си, втренчен в непрогледния мрак. Писалището му бе отрупано с разтворени книги, подносът с храна — недокоснат. Свещите унило догаряха и стаята тънеше в синкав здрач. Кралят се извърна за миг към сина си и попита дрезгаво: — Какво? Нищо ли?

Андер безмълвно поклати глава. Лицето на стария крал се сгърчи в болезнена гримаса.

— И тук нищо… Една от книгите обаче споменава за семето на Елкрис и Свещения огън. Само толкова. Виж сам…

И той посочи един от разтворените томове елфска история, том, подобен на десетки други, измъкнати от библиотеката и пръснати в безредие. Тези томове с дебели кожени подвързии и пожълтели от времето страници бяха преживели Големите войни и унищожението на Старата човешка раса. В тях беше старателно документирана хилядолетната история на елфския народ.

Андер се наведе над книгата. Мастилото беше избледняло, а шрифтът — старинен и неясен, но думите все още се разчитаха: „И единствено нему Елкрис ще предаде семето си… И той, Избраникът, ще го отнесе при Свещения огън, за да му вдъхне живот, а после ще го върне в земята, за да се възроди Елкрис и да пребъде, а с нея — и Забраната. Тъй рече Великият Маг на елфите и нека остане написаното слово, за да се помни, когато той си отиде…“ Най-после Андер вдигна глава и баща му мрачно кимна: