Тери Брукс - Камъните на елфите

Пък и не биваше да забравя, че сега той е дясната ръка на баща си — нали Арион беше чак в Саранданон? Изобщо нямаше да сгреши, ако поговори с баща си за Амбърли. — Принце?

Гласът долетя така неочаквано, че Андер едва не подскочи. Някаква сянка, която почти се сливаше е околния мрак, се появи иззад боровете. Андер затаи дъх и посегна към късия меч, препасан на кръста му, но в този миг нечия желязна ръка хвана неговата и същият тих, но властен глас прошепна предупредително:

— Спокойно, принце.

— Кой си ти? — Андер успя да различи фигурата на необичайно висок мъж, загърнат в черен плащ и спуснал качулка над лицето си, така че само очите му проблясваха в мрака.

— Свой… — И странникът отметна назад качулката си. Къса черна брада обрамчваше мъжествено, сурово, набраздено от времето лице. Едновременно тъмни и искрящи като на котка очи се взираха в Андер и сякаш проникваха във всяко кътче на душата му.

— Аз съм Аланон — продължи непознатият — Баща ти ме познава. Андер го изгледа невярващо и бавно поклати глава: — Не… Не е възможно… Аланон е мъртъв…

— Приличам ли ти на мъртъв? — насмешливо просветнаха очите на странника.

— Не, но… — поколеба се Андер. — Все пак са минали повече от петдесет години…

В паметта му изплуваха разказите на баща му — как търсили меча на Шанара, как Ивънтайн бил измъкнат от плен; битката при Тирзис; разгрома на Владетеля от Уорлок благодарение на младия жител на долините Ший Омсфорд. Друидът Аланон подпомагал армията на Четирите земи. Отличавал се със силата и забележителната си мъдрост. Но когато всичко свършило и силите на Уорлок били разгромени, изчезнал така неочаквано, както се бил появил. Омсфорд бил този, който го видял последен. Според мълвата Аланон се бил появил още няколко пъти на различни места из Четирите земи, но във всеки случай със сигурност не се беше мяркал в Западните покрайнини — кралството на елфите. И тук вече никой не очакваше да го види отново. Въпреки не, както сам баща му смяташе, що се отнася до друидите, човек никога не можел да бъде напълно сигурен. И ето че Аланон, последният от тези древни мъдреци, скитник, философ и мистик, стоеше в момента пред него. Цял-целеничък, от плът и кръв.

„Но наистина ли беше той? Как можеше да се разбере това?“ И сякаш в отговор на неизречения въпрос на Андер странникът се приближи още по-плътно до него и нареди с тих глас, на който не можеше да не се подчиниш:

— Погледни ме в очите, принц Андер. Ще се увериш, че говоря истината.

Андер се взря в мургавото, прорязано от бръчки лице, срещна искрящите тъмни очи и нещо в тях стопи в душата му всяко съмнение. Този странник беше самият Аланон. Той и никой друг.

— Трябва да се видя с баща ти — заговори друидът. — Заведи ме при него колкото е възможно по-скоро. И, моля те, погрижи се идването ми да остане в тайна.

Андер се подчини безмълвно. Друидът го последва като сянка. Преминаха безшумно през Градината и забързаха към града.

Влязоха в парка на двореца през една странична портичка, за която принцът имаше ключ.

Този вход бе известен на малцина и обикновено се охраняваше, но тази вечер положението беше извънредно. Малко след като кръвопролитието в бараката на Избраниците бе разкрито, намериха тялото на стария Уент, захвърлено в храстите в южната част на Градината. Гръбнакът му беше пречупен по същия безмилостен начин, както бяха избити младите елфи. Връзката между двете престъпления се налагаше от само себе си, въпреки че не можеше да се докаже със сигурност. Ето защо Дардан и Роу, личните кралски стражи, бяха застанали на пост непосредствено до покоите на краля.

Андер не мислеше, че е възможно да се вмъкнат в двореца, без никой да ги забележи, но фактът си беше факт. Може би присъствието на друида по някакъв начин обясняваше това. Заобиколиха откъм кабинета на краля, чиито прозорци бяха на равнището на земята, и се притаиха зад спуснатите завеси.

В следващия миг Аланон завъртя металната дръжка, прозорецът се отвори безшумно и двамата нощни посетители пристъпиха навътре.

Ивънтайн вдигна глава от отрупаната с книги маса и в зачервените му от безсъние очи се изписа безкрайно изумление. — Аланон! — прошепна.

Като внимаваше да не вдига шум, друидът затвори прозореца, върна завесите на мястото им и едва тогава се приближи към писалището.

— След всичките тези години… — Ивънтайн поклащаше глава невярващо, но когато зърна лицето на приятеля си на светлината на свещите, смайването му надмина всякакви граници.