Тери Брукс - Молитвената песен

Само за секунди Мейлморд беше заличена от лицето на земята.

Настъпи есента. Багрите на сезона оцветиха земята и тя се оживи под ласката на слънчевите лъчи. В горите на Източната земя беше ясен прохладен ден. Чард Раш ромолеше по пътя си от планината Волфсктааг, а небето беше безбрежно синьо. Падналата сутринта слана беше оставила мокри петна в гъстата трева, втвърдената земя и покритите с мъх скали по бреговете на реката и се смесваше с пръските на разпенените води на реката.

Брин се спря на брега и се опита да събере мислите си. Минала беше цяла седмица, откакто малката група приятели се беше завърнала от Рейвънсхорн. След унищожаването на Илдач и изчезването на черната магия и на всичкото зло, което тя беше сторила, гномите преследвачи, които бяха отбранявали Греймарк, бяха избягали отново в планинските части и в гористите местности дълбоко в Анар. Върнали се бяха при племената, от които са били взети. Останали сами сред развалините на изоставената крепост Брин, Джеър и приятелите им откриха телата на човека от границата Хелт, на джуджето Елб Форейкър и на принца на елфите Еден Елеседил. Погребаха ги и ги оставиха да почиват в мир. Само Гарет Джакс остана там, където беше намерил смъртта си, защото след срутването на Кроуг пътят до Извора на рая беше пресечен. Може би точно така и трябваше да бъде — Майсторът на бойните изкуства да бъде оставен там, където никой друг простосмъртен не би могъл да стигне: Нищо чудно Гарет Джакс да не се чувстваше по-различно в смъртта, отколкото в живота.

Онази нощ те пренощуваха в гората под Греймарк. Тогава Брин каза на останалите за обещанието, което беше дала на Аланон — когато унищожи Илдач и завърши диренето си, да се върне при него. Сега, когато беше дошъл краят на дългото пътуване, тя трябваше да го открие за последен път. Все още имаше въпроси без отговори и неща, които трябваше да научи.

Всички тръгнаха с нея — брат й Джеър, Роун, Кимбър Бо, Коглайн, блатният котарак Уиспър, дори и гномът Слантър. Върнаха се обратно през Рейвънсхорн, заобиколиха планината от юг покрай пущинаците на тресавището Оулдън, отново прекосиха Тофър ридж, навлязоха в горите на Дарклин Рийч, после пресякоха долината Хартстоун и следваха лъкатушещия път на Чард Раш на запад, докато стигнаха долчинката, в която Аланон беше водил последната си битка. Всичко това продължи една седмица и вечерта на седмия ден те спряха да пренощуват в края на долчинката.

На сутринта Брин стоеше сама в утринния хлад, загледана във водите на реката. Зад нея другите се бяха скупчили в дъното на долчинката и чакаха мълчаливо. Не бяха я придружили до брега. Тя беше пожелала така. Това беше нещо, което Девойката от Вейл трябваше да направи сама.

— Как ще го призова? — чудеше се тя. Дали да не запея? Дали не трябва да използвам магията на песента на желанията, за да разбере, че съм тук? Или той ще дойде сам, знаейки, че го чакам…?

Като че ли в отговор на въпросите й водите на Чард Раш утихнаха пред нея. Повърхността им стана гладка като стъкло. Гората наоколо се смълча. Дори далечният бумтеж на водопада заглъхна и изчезна. Водите бавно се раздвижиха. Покриха се с вълнички, разпениха се и закипяха. Въздухът се изпълни с един единствен ясен, мелодичен звук.

После от Чард Раш се появи Аланон. Мършавото му тяло се извиси — изправено, загърнато в черен плащ. Вървеше през водите на езерото с високо вдигната глава, скрита в гънките на качулката, черните му очи сурови и проницателни. Не приличаше на Бремен, когато старецът беше излязъл от водите на Рога на пъкъла. Тялото изглеждаше по-скоро плътно, отколкото прозрачно. Не беше обгърнат от мъглата, която се беше носила около духа на баща му и го нямаше плащът на смъртта, в който беше загърнат старецът. Та той е като жив, изведнъж си помисли Брин, сякаш изобщо не беше умирал.

Друидът се приближи до нея и спря. Увисна във въздуха над водите на реката.

— Аланон — прошепна Девойката от Бейл.

— Чаках те да дойдеш, Брин Омсфорд — отговори той тихо. Тя се вгледа по-внимателно в него. Сега забеляза слабото проблясване на водите на реката през тъмната му дреха. Те потрепваха леко и тя се увери, че той наистина беше умрял. Пред нея стоеше само духът му.

— Всичко свърши, Аланон — каза тя и установи, че й е трудно да говори. — Илдач е унищожена.

Скритата в качулка глава се наклони леко.

— Унищожена от магията на елфите, придобила форма и цвят благодарение на песента на желанията. Но и от още нещо, Девойко от Вейл, от една още по-могъща сила — от любовта, Брин. От любовта, която брат ти изпитва към теб. Той те обича страшно много, затова не се провали, въпреки че дойде твърде късно.