Тери Брукс - Молитвената песен

Сред сенките и полумрака лежеше Гарет Джакс.

Джеър и Слантър останаха като втрещени. После го доближиха. Майсторът на бойните изкуства се беше подпрял на група скали. Облеченото му в черно тяло беше покрито с рани и кървеше. Продължаваше да стиска в ръка тънкия си меч. Очите му бяха затворени. Приличаше на заспал. Слантър коленичи до него.

— Мъртъв ли е? — прошепна Джеър. Изненада се, че успя да намери сили да произнесе въпроса.

Гномът стоя наведен известно време, после се отдръпна. Кимна бавно с глава.

— Да, момче, мъртъв е. Най-после е намерил нещото, което е успяло да го убие. Нещото, което му е било равностоен съперник. — Гласът на гнома трепна. Като че ли не можеше да повярва на очите си. — Той беше прекалено упорит и прекалено търпелив, за да дочака този момент, нали?

Джеър не отговори. Припомняше си моментите, в които Майсторът на бойните изкуства беше спасявал живота му. Измъквал го беше от положения, от които никой друг не би могъл да измъкне. Гарет Джакс, неговият закрилник.

Щеше да се разплаче, ако можеше, но вече не му бяха останали сълзи.

Слантър застана на колене и се загледа в неподвижното тяло.

— Винаги съм се чудел как ли ще изглежда това, което би могло да го убие — промърмори гномът. — Допускам, че е било нещо, създадено от черната магия. Не би могло да бъде създание на този свят. Не и при такъв майстор като него. Обърна се и се огледа неспокойно.

— Интересно какво ли е станало с червеното същество? Земята се раздруса и грохотът се разнесе по цялата долина.

— Той го е унищожил, Слантър. Гарет Джакс го е направил на пух и прах. Когато Илдач беше превърната в пепел, черната магия си го е взела обратно.

— Какво, пък. Нищо чудно да е станало точно така.

— Точно така е станало. Това е била битката, към която той се беше стремил цял живот. Тя беше всичко за него. Единственият смисъл в живота му. Той никога не би я загубил.

Гномът го погледна остро:

— Само че не си сигурен, че е било така, нали момче? Не си сигурен, че той е бил равностоен противник за това същество.

Джеър кимна унило.

— Напротив, Слантър, сигурен съм. Убеден съм. Той беше достоен противник на всекиго. Той беше най-добрият.

Мълчаха дълго. После и гномът кимна.

— Знаеш ли, и аз така си мисля — каза уверено той.

Планината отново се разтърси. Дълбините на скалата отново забоботиха. Слантър хвана Джеър за рамото и го обърна към себе си:

— Не можем да останем, момче. Веднага трябва да открием сестра ти.

Джеър хвърли последен поглед на неподвижното тяло на Майстора на бойните изкуства и се насили да откъсне очи от него:

— Сбогом, Гарет Джакс — прошепна той.

Гномът и Младежът от Вейл стигнаха бързо до пътеката Кроуг и се заспускаха по нея.

Брин прекоси на бегом потъналата в мъгла джунгла на Мейлморд, най-после откъснала се от кулата на Илдач. Долината се раздираше от дълбок тътен, трусове, които се предаваха чак до върховете на планината наоколо. Черната магия беше напуснала земята. А след като тя си беше отишла, Мейлморд не можеше да оцелее. Повдигането и отпускането на дишането, свистенето, което шепнеше за неестествения й живот, беше спряло.

Къде съм? Мислите на Брин се блъскаха като обезумели в главата й, очите й шареха трескаво върху сгъстяващите се сенки. Какво беше станало с Кроуг?

Знаеше, че е безвъзвратно загубена. Загубена беше в момента, в който беше избягала от кулата. Нощта се беше спуснала над долината и тя се намираше в гробище, в което всички знаци изглеждаха еднакви и нито една алея не показваше накъде води. През плетеницата от клони и лози пред нея, тя можеше да види силуета на скалите, които ограждаха черната дупка, но долната част на Кроуг тънеше в тъмнина. Мейлморд се беше превърнала в един непроходим лабиринт и тя беше попаднала в капана й.

Девойката от Вейл се чувстваше изтощена. Силите й бяха изцедени от дългото използване на песента на желанията и от продължителното слизане в черната дупка. Имаше усещането, че се е загубила, а магията вече не й позволяваше да има поглед върху нещата. Цялата долина около нея се тресеше, предупреждение за гибелта на Мейлморд и на всичко в нея. Единствено духът на Девойката от Вейл се беше запазил силен й само благодарение на този дух тя продължаваше да върви и да търси изход за спасение.

Земята под краката й хлътна рязко, толкова неочаквано, че тя изпадна в паника. Брин се препъна и насмалко не падна. Мейлморд се разтваряше. Продънваше се под самата нея. Сега вече знаеше, че ще я отнесе заедно със себе си.