Тери Брукс - Молитвената песен

— Аз обаче ще живея! — прошепна възбудено Девойката от Вейл.

Зави се плътно в наметалото, обърна се и тичешком излезе от празната стая.

Сребристата светлина лумна ярко над водите в басейна на Извора на рая и разтревоженият Слантър отново отстъпи назад. Последва взрив — златисто сияние, лъчисто и ослепително като първия проблясък на зората, надничаща иззад мрака на отиващата си нощ. Припламна в гъстите сенки на пещерата, разпиля хиляди бели искри и изчезна.

Слантър премигна и отново погледна към каменния басейн. На ръба му, посърнал и изтощен, стоеше Джеър Омсфорд.

— Момче! — извика угриженият гном, въздъхна с облекчение и се втурна към Младежа от Вейл.

Пребит от умора Джеър залитна.

— Не успях да я извадя от състоянието й, Слантър — прошепна той. — Какво ли не опитах, но магията се оказа по-силна. Принуден бях да я оставя там.

— Хайде, хайде. Замълчи и си поеми дъх — смъмри го Слантър. — Седни ей тук.

Гномът помогна на Джеър да седне и го подпря на стената. Младежът от Вейл вдигна към него очи:

— Слязох в Мейлморд, Слантър — или поне част от мен беше там. Използвах третата магия, онази, която Кралят на Сребърната река ми даде, за да помогна на Брин. Тя ме изведе в светлината, а после и от мен самия. Слязох в черната дупка, където видях сестра си в Кристала на виденията. Тя беше там, в една кула, държеше Илдач. Но книгата я беше променила, Слантър. Тя се беше превърнала в нещо…, ужасно…

— Хайде, успокой се, момче. Ела на себе си. — Гномът улови погледа му. — Намери ли начин да й помогнеш?

Джеър кимна и преглътна с мъка:

— Тя беше променена, но знаех, че ако успеех да стигна до нея, ако успеех да я докосна, и тя да ме докосне, — тя щеше да се оправи. Използвах песента на желанията, за да й покажа кой съм, да й покажа, какво означава тя за мен… да й покажа, че я обичам! — Преглъщаше сълзите си. — И тя унищожи Илдач. Превърна я в пепел! Но когато го направи, кулата започна да се разпада и нещо се случи на магията. Не бях в състояние да остана с нея. Не можех да я взема със себе си. Опитах се, но нещата се развиха толкова бързо. Дори не успях да й кажа какво става! Тя просто… изчезна, а аз се озовах отново тук…

Отпусна глава между коленете си. Задушаваше се от ридания. Слантър го хвана с грубите си ръце и го стисна силно.

— Направил си всичко, което е било по силите ти, момче. Направил си всичко, което си можал. Не трябва да се обвиняваш, че не си направил нещо, което не си бил в състояние да направиш. — Поклати глава. — По дяволите, просто не знам как изобщо си останал жив! Мислех си, че си станал жертва на магията! И през ум не ми минаваше, че пак ще те видя! После той прегърна възбудено Джеър и прошепна:

— Знаеш ли, в теб има много повече мъжество, отколкото в мен. Много повече.

Отдръпна се, смутен от импулсивната си реакция и промърмори нещо от рода, че никой от тях не знаел какво точно прави в цялата тази бъркотия. Тъкмо щеше да каже още нещо, когато трусовете се подновиха — поредица от дълбоки, силни тътнежи, които разтърсиха планината из основи.

— Сега пък какво става? — възкликна той, като хвърли поглед през рамо към тунела, по който бяха дошли.

— Това е Мейлморд — отвърна веднага Джеър и мигновено скочи на крака. Раната в рамото му запулсира и го заболя от рязкото движение. Хвана се за гнома, за да не падне. — Слантър, трябва да се върнем за Брин. Тя е сама там долу. Трябва да й помогнем.

Гномът му се ухили:

— Разбира се, момче. Ти и аз. Ще я измъкнем. Ще влезем в тази проклета дупка и ще я намерим! Хайде, облегни се на рамото ми и се дръж здраво.

С отпусналия се върху него Младеж от Вейл, гномът се запъти обратно през пещерата към стълбата, по която бяха дошли. Над земята беше паднал здрач, а слънцето беше потънало над върховете на планината. Угасващата светлина се промъкваше на тънки струйки през пукнатините на скалата и се смесваше със сенките на здрача. Двамата продължаваха да вървят упорито. Грохотът не заглъхваше и злокобно им напомняше, че времето тече. Скални късове и буци пръст се сипеха около тях и вдигаха прахоляк, който се стелеше като мъгла в неподвижния въздух на вечерта. От далечината долетя глухо боботене. Прозвуча като гръм, който предвещаваше буря.

Най-после излязоха от черния отвор на скалата. Отново бяха върху скалната издатина, която се спускаше към Кроуг. Видяха луната. На изток кадифеното небе беше осеяно със звезди. Земята беше изпъстрена от сенки с различна форма и големина. Те се готвеха да погълнат и последните остатъци от бледнеещата светлина, като разлети върху бял лист мастилени петна.