Тери Брукс - Друидите на Шанара

А ако Ример Дал беше прав и в това, че Пар Омсфорд също е Шадуин, тогава? Ако Пар се окажеше един от онези, срещу които се бореха, за да запазят Четирите земи…

Ако Кол беше умрял, за да защити един Шадуин…

Немислимо? Вече не беше толкова сигурен.

Горчиви и ужасяващи, спомените го терзаеха и той потъваше в блатото на болката, неверието и гнева. Опитваше се да се измъкне от това тресавище, да се задържи на повърхността, да диша, да оцелее. Треската му премина, чувствата се успокоиха, вече не бяха така мъчителни, душевните и телесни рани започваха да завяхват и заздравяват.

В края на втората седмица той беше вече на крак, реши да не се залежава повече и започна да изминава кратки разстояния из мрачната квартира на Кърта. Миеше се на чешмата, хранеше се на масата. Кръстосваше подземието от единия до другия край, от едната до другата врата и измерваше изминатото разстояние по умората. Подтискаше спомените, стараеше се да ги отпъжда. За целта просто си ангажираше вниманието. С каквото и да се занимаваше, то го отвличаше от мислите му за невъзвратимото минало. Душеше миризмите в спарения въздух. Оглеждаше направата на разнебитените мебели, опърпаните вещи, пода и стените. Донякъде самочувствието му се върна. Щом беше жив, значи имаше защо. Луташе се като призрак сред сенките и светлините, тласкан от вътрешните си видения.

Дори когато се умореше да крачи, пак не си даваше почивка. С часове прекарваше седнал в края на своето легло и съзерцаваше Меча на Шанара, размишлявайки над неговата тайна.

Защо ли той бе отказал да го слуша, когато го насочи срещу Ример Дал?

Веднаж Дамсон доста предпазливо го попита:

— Дали не се лъжеш? Ами ако това не е Мечът на Шанара?

Той доста се замисли, преди да отговори:

— Когато го видях в подземието, Дамсон, и когато го докоснах, бях сигурен, че е той. Съвсем сигурен. Толкова пъти съм пял песента за Меча на Шанара, толкова пъти съм си го представял. Нито за миг не се усъмних.

Той бавно поклати глава:

— И все още съм убеден, че е той.

Тя кимна. Седнала бе до него с подвити крака и зеленикавите й очи блестяха.

— Но може би е така, само защото си очаквал да го намериш. Голямото ти желание те е подвело.

— И това е възможно — съгласи се той. — Но тогава. Не и сега. Погледни това острие. Само го виж. Дръжката е стара и протрита, но острието блести като ново. Това може да бъде само магическия Меч на Шанара. Погледни резбата…

Изведнаж въодушевлението го напусна и той въздъхна. Забеляза съмнението в погледа й.

— Е, да, вярно е, че за нищо не става. Съвсем за нищо. Зная какво трябва да чувствам, когато го взема в ръце, но в него няма и следа от магия. Нима е възможно това да е Мечът на Шанара?

— Антимагия — натъртено произнесе Кърта. Той се бе свил близо до тях в ъгъла на стаята и почти се бе слял със сенките. — Само една фалшива обвивка.

— И той направи гримаса като опъна бузите си с ръце.

Пар го погледна и кимна.

— Да, Кърт, сигурно това е някаква измама. И аз съм си го мислил. Но каква ще да е тази антимагия, по-силна от Меча на Шанара? Откъде у Шадуините такава магическа сила? А пък ако я имат, защо просто не са унищожили острието? И защо аз да не мога да превъзмогна тази антимагия, ако Мечът ми принадлежи по право?

Кърта го гледаше сериозно, без нищо да каже. Дамсон също не отговори.

— Нищо не разбирам — прошепна той. — Не мога да проумея какво не е наред.

Учудваше го също как така Ример Дал го бе пуснал да си иде с Меча. Ако това беше въпросното оръжие, то би могло да унищожи Шадуините и Дал никога нямаше да го остави в ръцете на Пар Омсфорд. Вместо това той му го даде безусловно, едва ли не нарочно и се опита да го убеди, че е бил заблуден както по отношение на Шадуините, така и по отношение на Меча.

И после сам му доказа, че Мечът не може нищо да му стори.

Пар кръстосваше жилището на Кърта с оръжието в ръка, претегляше го, преценяваше го, искаше да събуди магията му. Но тайната на Меча на Шанара все му се изплъзваше.

От време на време Дамсон излизаше от подземното им укритие и се разхождаше из улиците на Тирс. Странно бе да си помислиш, че над тях, невидим и нечут, живееше цял един град, с хора и сгради, със слънце и свеж въздух. Пар копнееше да излезе с нея, но тя разумно го съветваше да не го прави. Беше още слаб, а и Федерацията продължаваше да го издирва.

Седмица след като Пар се бе вдигнал от легло и вече можеше да ходи сам, Дамсон се върна с лоши новини.

— Преди няколко седмици Федерацията е открила хората на Джут. Някой ги е предал. От Търс тръгнала цяла армия към Парма Ки и ги обсадила, като успяла да преодолее съпротивата им. Джут бил заловен. Станало е точно когато ти, Пар, се измъкна от Шахтата. — Тя млъкна и после добави. — Избили са всички до един.