Тери Брукс - Друидите на Шанара

— Зная — каза тихо тя.

Черните й очи сякаш виждаха през него и той с усилие отмести поглед.

— Аз се съмнявах в него — продължи той, и все по-трудно му ставаше да намира думите си. — Съмнявах се в целите, които преследва, обвинявах го, че служи на интересите на Друидите. Не исках да имам нищо общо с тях. Но любопитството ме накара да тръгна да търся Черния камък на Елфите. Реших да узная къде е скрит. И отидох при Гримпонд.

Той вдигна отново поглед към нея и този път не го отмести.

— Показаха ми се три видения. И трите свързани с мене. В първото видение аз стоях начело на групата, която отиваше в Рога на Пъкъла да срещне духа на Аланон и заявих, че по-скоро ще си отрежа ръката, отколкото да помогна на Друидите да се върнат. Видението ми се надсмиваше за думите и ми показваше самия мен с вече изгубена ръка. И ето че наистина я изгубих цялата.

Гласът му потреперваше.

— Третото видение в случая няма значение. Но във второто аз стоях на върха на един хълм, от който се виждаше целият свят. Едно момиче беше до мен. То загуби равновесие и протегна към мене ръка. Но аз я отблъснах и то падна. Момичето, Куикнинг, беше ти.

Той зачака нейния отговор, тишината изпълваше разстоянието между тях и на Уокър започна да му се струва, че вече нищо не ги разделя. Куикнинг нищо не каза. Тя само го гледаше и чертите й не изразяваха иищо.

— Значи ти си знаела за Гримпонд! — възкликна той ужасен.

После я видя да затваря очи и осъзна, че мисли за нещо напълно различно.

— Това е един изгнан дух — каза тя.

— Който говори загадъчно и лъже, но в някои случаи казва и истината, макар и по заобиколен начин. В първото видение той не излъга — ето че ръката ми я няма. Нямам желание същото да се случи и с твоя живот!

Тя леко се усмихна, едва помръдна крайчеца на устните си.

— Ти няма да ми причиниш зло, Уокър Бо. От това ли се страхуваш?

— От видението — повтори той.

— Това е видение и нищо повече — нежно го прекъсна тя. — Виденията са също толкова илюзорни, колкото и истината. Виденията ни подсказват някои възможности, но не си служат с абсолютни стойности. Ние не сме обвързани с тях; те не определят какво ще се случи. Особено виденията на същество като Гримпонд. Той изкушава с лъжи; той мами. Страхуваш ли се от него, Уокър Бо? Не, не и ти. Нито пък аз. Моят баща ми казва какво ще се случи и това е достатъчно. Ти няма да ми причиниш нищо лошо.

Лицето на Уокър бе изопнато и измъчено.

— Но той може и да греши; може да не вижда всичко, което предстои.

Куикнинг тръсна глава, протегна тънката си ръка и докосна неговата.

— Ти ще бъдеш моят закрилник по време на това пътуване, Уокър Бо — и тримата ще ме закриляте, докато е необходимо. Не се тревожи. Аз ще бъда в сигурни ръце с тебе.

Уокър поклати глава.

— Бих могъл да остана…

Тя бързо вдигна ръка на устните му и ги докосна сякаш да изтрие някаква нова отрова.

— Не — отсече тя. — Аз ще съм сигурна, ако си с мене. Ще бъда в опасност, само ако не дойдеш. Трябва да дойдеш.

Той колебливо я изгледа.

— Можеш ли да ми кажеш нещо от това, което се очаква да правя?

Тя поклати глава.

— Или по какъв начин бих могъл да отнема Черния камък на Елфите от Ул Белк?

Отговорът бе отново категорично не.

— Поне ми кажи как ще те закрилям, когато имам само една ръка и…?

— Не.

Той се свлече на земята; изведнаж почувства невероятна слабост. Мракът се спускаше като пелена от съмнения и нерешителност, в чиито гънки се задушаваше.

— Аз съм половин човек — прошепна той. — Вече нямам вяра в себе си, в обещанията, които съм дал сам пред себе си, в задачите, които съм си поставил. Оставих се да ме влачат разни Друидски видения и повели, в които не вярвам. Бях лишен от двамата си най-близки приятели, от дома си и от чувство за смисъл. Бях най-силният между онези, които отидоха на срещата с Аланон и бях човекът, на когото другите разчитаха; сега съм най-слабият, едва мога да се държа на собствените си крака. Не мога така бързо като теб да махна с ръка на виденията на Гримпонд. Твърде често съм бил необосновано самоуверен. Сега трябва да подлагам всичко на съмнение.

— Уокър Бо — обърна се към него тя.

Той я загледа с удивление, когато тя протегна към него ръце и го вдигна на краката.

— Ти ще бъдеш отново силен — но само ако вярваш.

Тя беше толкова близо, че той усещаше топлината на протегнатите й ръце в пронизващия нощен хлад.

— И ти си като мен — тихо каза тя. — Вече си го усетил, макар че не можеш да разбереш защо. Така е, защото преди всичко друго ние сме създания на магията, която носим. Магията ни определя, формира и ни прави онова, което сме. И за двама ни тя е рождено право, от което не можем да избягаме. Ти искаш да ме защитиш, като ми казваш за своето видение, като се опитваш да отклониш опасността, ако видението се окаже вярно. Но Уокър Бо, ние сме свързани по такъв начин, че независимо от никакви предсказания и видения не можем да оцелеем разделени. Нима не чувстваш това. Длъжни сме да открием следите, които ще ни отведат в Елдуист, при Ул Белк и Черния камък на Елфите и да довършим започнатото докрай. Не можем да позволим на никакви видения да ни попречат за това, което ще стане. Не трябва да допуснем страха от бъдещето да се намеси.