Тери Брукс - Друидите на Шанара

Тя замълча.

— Магията, Уокър Бо. Магията ръководи моя живот и му придава смисъл. Магията, дадена ми от моя баща. Можеш ли да кажеш, че при теб е различно?

Това не беше въпрос. Това бе констатация, истина, която не подлежи на съмнение. Той си пое дълбоко дъх.

— Не — призна той. — Не мога.

— Ние не можем нито да я отречем, нито да избягаме от нея, нали?

— Не.

— Това е общото между нас — това, и различните ни задачи — да открием Черния камък на Елфите и да запазим Четирите земи, твоята — дадена от сянката на Аланон, моята — от моя баща. Нищо отвъд това няма значение. Всички пътища водят към Друидския талисман.

Тя вдигна лице към слабата светла пътека, която се спускаше сред дърветата от звездното небе.

— Ние заедно трябва да го потърсим, Уокър Бо.

Тя бе толкова уверена в своето твърдение, толкова сигурна в думите си. Уокър срещна погледа й, все още изпълнен със съмненията и страховете, които го бе подтикнала да отхвърли, но успокоен сега от нейното чувство за перспектива и сила на волята. Някога той притежаваше и двете в същата степен. Сега се чувстваше засрамен и ядосан, че вече ги няма. Спомняше си решимостта на Пар Омсфорд да върши онова, което е правилно, да използва своя магически дар. Спомни си собствената си неизречена клетва пред духа на Коглин и Мърко. Все още не можеше да забрави видението на Гримпонд, но Куикнинг беше права. Не можеше да позволи то да го отклони от търсенето. Той я погледна и кимна с глава. Някаква степен на решимост се върна.

— Няма да говорим повече за видението на Тъмни вир.

— Не, докато не му дойде времето — отвърна тя.

Тя го хвана за ръка и го поведе обратно през тъмната гора да спят.

Пар Омсфорд бавно се възстановяваше. От две седмици вече лежеше в подземното скривалище на Кърта, завит в старите завивки и имаше вид на скелет, обездвижен и изтерзан. Пламъкът на свещта хвърляше мрежа от светлини и сенки, а наоколо щъкаха осиновените деца на Кърта със странни и безизразни лица. Нямаше никаква представа за времето, прекъснал бе всякаква връзка с реалния свят. Постепенно започна да излиза от унеса и да идва на себе си. Започна да различава деня от нощта, както и лицата на Дамсон Рей и семейството на Кърта. Мракът се отдели от светлината и подземната му стаичка доби по-ясни очертания. Взираше се в парцалените кукли на децата, с копчета за носове и очи, със зашити устни и ръце и крака от старо платно. Измисляше им имена. Говореше само за да чува гласа си. Хранеше се, спеше.

Но най-често се отдаваше на спомени. Те го преследваха наяве и насън, блуждаеха в съзнанието му като призраци, които го жилеха и хапеха настървено. Спомняше си Шахтата, Шадуините, Меча на Шанара, но най-вече Кол.

Не можеше да си прости, че той бе станал причина за смъртта на Кол. И то не защото сам бе нанесъл фаталния, смъртоносен удар чрез магическото си заклинание, не защото не бе успял да защити брат си от глутницата Шадуини, която сновеше из Шахтата, когато се изправи срещу Ример Дал, не затова, а защото от самото начало бе мислил само за себе си. Искаше да разбере цялата истина за заклинанието, за Меча на Шанара, за поръчението на Аланон, за смисъла на магията — и нищо друго не го интересуваше. Заради тази истина бе пожертвал всичко, в това число и брат си.

Дамсон Рей се стремеше да разсее тези негови мисли, защото виждаше как се измъчва и долавяше защо.

— Брат ти сам пожела да дойде с тебе, Пар — повтаряше му тя отново и отново, надвесила лице над него. Червеникавите й коси падаха по слабичките й рамене, гласът й бе тих и нежен. — Изборът бе негов. Той твърде много те обичаше, за да не го направи. Ти се опита да го спреш и да не го излагаш на опасност. Но Кол не умееше да отстъпва, особено когато беше въпрос на справедливост и дълг. И двамата знаехте, че ще се сблъскате с опасности и той бе твърдо решен да те защити. Нима не разбираш, че той сам пожертва живота си за твоята кауза? Защо омаловажаваш смисъла на жертвата му като си втълпяваш чувство за вина? Той сам е направил своя избор. Кол беше човек с характер и ти едва ли би могъл да му попречиш да изпълни дълга си, колкото и да беше настоятелен. Трй те разбираше, Пар. Виждаше смисъла и потребността от твоето дело. На времето ти вярваше в него и трябва да продължиш да вярваш и сега. Както вярваше Кол. Не оставяй смъртта му да отиде напразно.

Но той се опасяваше, че смъртта на Кол бе отишла именно напразно и тази мисъл го преследваше в най-черните му кошмари. И наистина, какво постигна въпреки тази жертва? Какво спечели? Може би Меча на Шанара? Е, да, наистина. Вярно е, че се сдоби с легендарното оръжие на древните си предци Елфите, с талисмана, който сянката на Аланон го бе изпратила да открие. И какво от това? То се оказа съвършено негодно срещу Ример Дал, дори когато Главният Преследвач разкри, че е Шадуин. Ако Мечът притежаваше такава магическа сила, за каквато говореше Аланон, защо не бе унищожил най-големия му враг? И още по-зле, ако можеше да се вярва на Дал, той е бил готов да му преотстъпи Меча на Шанара, стига само да поиска. Не е имало нужда от това рисковано, гибелно спускане в Шахтата — а следователно, и от смъртта на Кол.