Тери Брукс - Друидите на Шанара

Защо ли Мечът на Шанара бе сторил това? Какво ли бе предизвикало такава реакция?

Тъкмо мислеше върху всичко това и се опитваше да сглоби малкото, което знаеше за тайната на Меча, когато Дамсон се втурна в подземното убежище на Мол, задъхана и уплашена, с разпилени коси.

— Войници на Федерацията! — извика тя и се спусна към Пар, дърпайки го от леглото. — По каналите са плъзнали десетки войници и правят щателно претърсване! И то не в двореца, а тъкмо тук. Едва успях да се промъкна преди тях. Не зная дали някой ни е предал или просто са ме проследили, но са открили долния вход и идват насам! — тя млъкна, за да се поуспокои. — Останем ли тук, ще ни открият. Трябва веднага да се махаме.

Пар метна на рамо Меча на Шанара и започна да пъха малкото си вещи в една торба. Не можеше да събере мислите си. Наистина вече му се искаше да си тръгне, ала не и по този начин.

— Кърт — извика Дамсон и косматото човече бързо изприпка при нея. — Ти също трябва да дойдеш с нас. Те и теб могат да намерят.

Но Кърта твърдо поклати глава и каза със спокоен глас:

— Не, прекрасна Дамсон. Моят дом е тук. Аз ще остана.

Дамсон бързо коленичи пред него:

— Не можеш да направиш това, Кърт. Излагаш се на голяма опасност. Те ще те погубят.

Пар припряно го замоли:

— Ела с нас, Кърт. Моля те. Изложен си на опасност заради нас.

Къртът го погледна озадачено:

— Та нали аз сам поисках да те прибера тук. Сам поисках да се грижа за тебе. Направих го заради Дамсон — но също и заради себе си. Ти си ми симпатичен.

Приятно ми е… как милата Дамсон се чувства с тебе.

Пар видя с крайчеца на очите си как Дамсон се изчерви, но продължи да гледа към Мол.

— Всичко това няма значение сега. Важното е, че сме приятели, а приятелите трябва да си помагат в беда. Трябва да дойдеш с нас.

— Не искам да се връщам в този свят горе — тихо настояваше Кърта. — Моят дом е тук. Трябва да се грижа за него. Какво ще стане с децата ми? С Чалт, с малката Лида, с Уестра и Еверлинд? Нима искате да ги изоставя?

— Вземи ги със себе си, ако трябва. — Пар започваше да се отчайва.

— Ще ти помогнем да си намериш друг дом — бързо добави Дамсон.

Но Кърта упорито клатеше глава.

— Горният свят не иска и да знае за нас. С него ние нямаме нищо общо, мила Дамсон. Тук е нашето място. Не бива да се тревожиш. Аз познавам добре тези тунели. Има места, където никой няма да ни открие. Ще се скрием там, ако се наложи. — Той замълча за момент. — И вие може да дойдете с нас. Там ще бъдете на сигурно място.

Дамсон се надигна, смръщила вежди.

— Важното е ти да си на сигурно място, Кърт. Вече достатъчно излагахме живота ти на опасност. Само ми обещай, че веднага ще отидеш в някое от укритията. Вземи децата и останете там, докато се махне хайката и тунелите бъдат отново безопасни. Обещай ми.

Къртът кимна:

— Обещавам, скъпа Дамсон.

Тя се спусна да събира вещите си и тръгна редом с Пар. Кърта остана сред сенките, загледан след тях, само две светли очи, загубени сред бъркотията от непотребни вещи и бледата светлина на свещта.

Дамсон нарами торбата си.

— Сбогом, Кърт — нежно каза тя, приближи се до него и се наведе да го прегърне. После се върна разплакана при Пар.

— На теб дължа живота си, Кърт. Благодаря ти за всичко, което направи за мене.

Той вдигна малката си ръка и помаха за сбогом.

— И помни обещанието си! — предупреди почти сърдито Дамсон. — Скрий се добре!

После те минаха през изхода и безшумно се спуснаха в тунела. Дамсон не носеше факла, но измъкна един от онези камъни, които светеха, когато ги стоплеше в ръката си. Тази малка, но сигурна светлинка ги поведе напред. Дамсон разтваряше пръсти, за да види посоката, после ги затваряше, да не би да ги открият. Те бързо се отдалечаваха от скривалището на Кърта, минаха през един тунел, после през друг и накрая по желязна стълба слязоха в някаква шахта.

Чуваше се чаткане на ботуши в далечината.

Дамсон поведе Пар надалеч от шума по един тунел, просмукан и хлъзгав от влага. Тук температурата бе по-висока и във въздуха се просмукваха миризми на клоака. Из тъмните ниши се стрелкаха мишки, струйки вода се процеждаха в скалните процепи. Те твърдо си проправяха път през лабиринта. Смътни, неясни гласове достигаха до тях, но Дамсон не им обръщаше никакво внимание. Стигнаха до място, където се срещаха няколко канала. Това бе кръгла шахта, където водата се стичаше в дълбок, сенчест кладенец. Централен възел, помисли си Пар. Той вече се задъхваше, силите му го напускаха след внезапното напрежение. Боляха го краката и гърбът и той се изтегна да пооблекчи болката.